— Не лично, не — подсмихна се той.
— Какво ще рече това?
Той ме огледа от глава до пети.
— Коя всъщност си ти?
— Името ми е Вега. А това е Делф. Кучето се казва Хари Две. Идваме от Горчилище. — Мълчание. — Ти отдавна ли си тук?
— Положително отпреди да се родиш.
— Не си забравил уъгската реч — отбелязах.
— Да, вярно — отвърна той, без да откъсва очи от мен.
— Как се нарича това място?
— Кралството на катафилите, разбира се.
— На ката… какво? — обади се Делф. — И щом е кралство, кой е проклетият му крал?
— На катафилите. Ще рече, събирачи и пазители на кости. Както сами виждате, добре отговаряме на това условие. А колкото до краля, ето ме тук. На вашите услуги. — И той ни се поклони церемониално.
— Ти си кралят? — повдигнах недоверчиво вежди.
— Крал Торн — кимна с достойнство той.
— И как е станало така, че от Уъгморт си се превърнал в тукашен крал?
— С две думи, просто паднах в една дупка, както и вие — разпери ръце мъжът. После лицето му доби замечтано изражение. — Падането в дупка може да доведе до много неща. Да разкрие неподозирани възможности. Вярно, че е мрачно и неугледно царство, но си е мое. А това го прави хубаво, богато и справедливо. И най-вече — мой дом.
Делф и аз разменихме смутени погледи. Започвах сериозно да подозирам, че домакинът ни не е с всичкия си.
— А тези какви са? — попитах тихо, посочвайки с очи към съществата с никнеща по тях трева.
— О, това са екоси. Поне така би звучало на уъгски. Най-висшата форма на живот тук долу. С изключение на мен, разбира се.
— Знаех, че Мочурището се обитава от какви ли не създания, но нямах представа, че имало и подземни форми на живот.
— О, има, и още как. Но оставете това сега. Елате, ще ви заведа да се подкрепите и да отпочинете.
Челюстта ми увисна. Да се подкрепим и отпочинем? Кралство на катафилите? Бях очаквала много неща, но не и това. Оказваше се, че Мочурището може да бъде и доста цивилизовано. И все пак бях нащрек.
— Хайде, Вега Джейн, да вървим — подкани ме Делф.
Кралят се обърна и ме изгледа така, сякаш току-що бе чул, че съм дегизиран гарм.
— Джейн? Това ли е фамилията ти? Вега Джейн?
— Да — кимнах.
— И си роднина на Върджил Джейн?
— Падам му се внучка. Познаваш ли го?
— Разбира се. Как е той?
— Не много добре. Преживя Случка. — Вече знаех, че това са измислици, но не виждах причина да го споделям с Торн.
— Случка? Виж ти, виж ти. Тъкмо старият Върджил.
Той се обърна към своите екоси и изръмжа два-три пъти. Неколцина от тях се завтекоха нанякъде.
— Боя се, че е невъзможно да продължите пътя тази вечер — продължи. — Мочурището е опасно място дори по светло. Нощем няма начин да оцелеете. Гладни ли сте? — И без да дочака отговор, се запъти към друг изход от каменната зала. Ние го последвахме, съпроводени от останалите дребосъци.
Пътем се приближих до Делф и прошепнах в ухото му:
— Този тип не ми харесва. Вярно, че прилича на Уъг, но какво търси тук?
— Права си — просъска Делф. — Щеше да е разчуе, ако някой от селото беше избягал в Мочурището. Както се разчу за Хърмс.
— Дали пък не е Кръвник?
— Мислех, че Кръвници не съществуват — стрелна ме с поглед той.
— Вече нищо няма да ме изненада. Бяхме подготвени за фрекове, гармове и амароци, а ето че се натъкнахме на Уъг, който си е направил собствено проклето царство с тревясали джуджета за поданици. Нищо подобно не се споменаваше в книгата на Куентин Хърмс.
— Което само потвърждава, могат да ни се случат какво ли не работи, щом си тръгнем оттук, Вега Джейн.
Ако изобщо някога си тръгнем, помислих унило.
TRES
Зверско угощение
Мястото, където ни отведоха, представляваше голяма, ниска пещера с размери около шест на дванайсет метра. Върху маса, издялана от масивна скала, горяха лоени свещи, а около нея имаше груби дървени столове.
Торн ни ги посочи с думите:
— Моля, разполагайте се. Всеки момент ще сервират вечерята.
Той самият се настани начело на трапезата. Върху облегалката на стола му бе издълбана голяма буква „Т“, подобно на кралски инициал. Делф и аз разменихме насмешливи погледи. Ама че надут глупак.
— Стана ми интересно — подех, — каква е онази трева, която расте по екосите?
— А, забелязали сте значи — усмихна се одобрително Торн. Сякаш бихме могли да я пропуснем. — Тя им помага да си вършат работата.
Откъм входа се разнесе суматоха и скоро се появиха четири екоса, помъкнали голямо блюдо. Когато приближиха кръга от светлина, хвърлян от свещите, успях да видя какво има върху него — едри късове и ноктести крайници от някакъв звяр, все още с пера и козина по тях. Стомахът ми начаса се разбунтува, но около „месото“ имаше също картофи, аспержи, фасул, чушки и червен лук, а изпод единия космат бут надничаше нещо, подобно на ряпа.