След това Астрея изпадна в мълчание. Аз също не се сещах какво повече да кажа и вече си мислех, че двете просто ще седим под ясното синьо небе и ще размишляваме върху безпросветното бъдеще, когато тя произнесе нещо, което ме потресе окончателно.
— Ако възнамеряваш да прекосиш Мочурището и да подемеш наново битката — каза, — ще ти е нужна подготовка. Утре сутрин започваме с обучението ти.
И преди да успея да реагирам, стана и влезе обратно в къщата, оставяйки ме сама на моравата.
VIGINTIDUO
Другата Мълния
Тази нощ не можах да спя. Мятах се под завивките, разкъсвана от въпроси, мечти и терзания. Накрая станах, облякох се и излязох навън. Седнах върху каменното стъпало пред прага, а Хари Две се сви до краката ми. Над нас се извисяваше изумруденият купол, а отвъд него — обгърнатото в мрак Мочурище. На сутринта, по думите на Астрея, трябваше да започне моето обучение. Не знаех в какво ще се състои то, но перспективата бе едновременно вълнуваща и плашеща.
Докато размишлявах така, вратата зад гърба ми се отвори и се появи Делф, бос и облечен в дълга нощница. По лицето му също не личеше да е спал.
— Точно както едно време — каза, като се настани до мен. — Когато се качвахме горе на дървото ти.
Това не бе чак толкова отдавна, но ми се струваше, че оттогава е минала цяла вечност.
— Да — отвърнах разсеяно, все още съзерцавайки купола.
— Значи Астрея вече не възразява да прекосим Мочурището?
— Тя иска да се бием.
— Срещу онези Маладони?
— Именно.
— Но ние не знаем нищо за тях.
— Предполагам, че това ще е част от обучението, Делф.
Той сведе очи и челото му се сбръчка угрижено.
— Но аз не съм магьосник, Вега Джейн. Ето, ти хвърляш разни светлини, дето правят всичко на пух и прах, а аз не мога така. Знаеш, че не мога.
— Това, което знам, Даниъл Делфия — улових го за ръката, — е, че ще бъдем заедно каквото и да стане. Вече веднъж ни разделиха. Никога няма да допуснем това да се случи отново. Няма да се справя без теб. Разбираш го, нали?
— Онази Женска от миналото… тя каза, че ти трябва да оцелееш. Сигурно е знаела какво говори. Е, аз ще сторя всичко, за да ти помогна. Имам предвид, всичко.
Хари Две, сякаш разбирайки думите ни, вдигна лапа и я постави върху рамото ми. Погледът във влажните му очи бе достатъчно красноречив.
Аз също бих умрял за теб.
Обля ме студена пот.
Погледнах Делф, после отново Хари Две. Ами ако те наистина умрат за мен? Не, ако умрат заради мен?
Задрямахме там, на стъпалото пред прага, и бяхме събудени чак на сутринта от Астрея, която ни повика за закуска. След като се облякохме и похапнахме, се събрахме в библиотеката.
— Какво ще съдържа обучението? — попитах.
— Магии, основно.
— Но за тях е нужна пръчка.
— Вярно, така е.
— Ти откъде си се сдобила със своята?
— Даде ми я баща ми.
— А той откъде я е взел?
— Изработи я с частица от себе си и после ми я предаде. Така се вършат нещата в нашия свят. Това създава между роднините връзка, която е, общо взето, нерушима. А всеки получава пълната сила и умения на своите предци.
— Изработил я е с частица от себе си? — повторих.
— Но как е възможно? — избоботи озадачено и Делф.
— С кръвта си — рече Астрея. — Все още можете да видите втвърдените капчици тук, в основата й. Впрочем, Делф, ти вършил ли си някога нещо магично?
— Не — поклати глава той. — Аз не съм от тях.
— И как точно стигна до подобно заключение?
— Ами просто никога не съм правил проклети магии, ето как.
— Вега Джейн също не го беше правила, докато обстоятелствата не я принудиха.
— И аз съм попадал в какви ли не обстоятелства, но нищо не е ставало. Което значи, че съм просто един едър дръвник.
— Нищо подобно, Делф — намесих се. — Така и щях да загина при Торн, ако не беше ти. Колко пъти си се сещал за неща, които на мен и през ум не са ми минавали. Освен това си силен и смел…
— Е, ще започваме ли? — прекъсна ни Астрея.
В този момент вратата се отвори и аз едва не паднах от стола.
В стаята влезе млад, чернокос Уъг, може би няколко сесии по-възрастен нас. Беше облечен странно, с дълга нощница, изпод която се подаваха голите му крака. Лицето му бе гладко, без нито бръчица, родена от грижи и неволи, а очите — толкова сини, че приличаха на ледени късчета, отразяващи безоблачно небе. Видях, че Делф също се е вторачил в него, не по-малко удивен от мен.