— Арчи!
Обърнах се и погледнах Астрея, която бе произнесла името. Тя бе станала от мястото си и гледаше новодошлия с широко разтворени очи.
Арчи?, помислих си. Но Арчи бе съсухрена развалина, прикована към леглото. И после ми просветна.
— Ти си взел еликсира — възкликнах.
Той се усмихна и пристъпи напред. Беше много по-висок от майка си, почти колкото мен на ръст. Делф от своя страна се извисяваше с половин глава над него.
— Правилно, приех от течността, даряваща вечна младост — произнесе със скован тон, подхождащ повече на някой старец. Какъвто впрочем и беше до неотдавна. — Чувството, следва да призная, е великолепно. Далеч по-добре, отколкото да се въргаляш и пъшкаш под завивките. — И той се протегна и отръска като котарак.
— И какво, за бога, те накара да го сториш? — попита Астрея своя син.
— Ето тя ме мотивира да взема решението — посочи Арчи към мен.
— Аз? — учудих се.
Той кимна.
— Късно снощи майка ми ме посети. Не мисля, че очакваше да изкарам още дълго. Каза ми, че ще те обучава, за да подновиш битката срещу Маладоните. И ето че аз реших да ти помогна.
— Благодаря, Арчи — усмихнах се признателно. — Но имаме един проблем.
— Какъв?
Хвърлих бегъл поглед към Астрея.
— Ами не разполагам с магическа пръчка.
— Ха, гостенката ни явно има доста практичен ум, мамо.
Беше объркващо да го чувам да я нарича така. Все пак двамата изглеждаха горе-долу на една възраст.
— Ами Мълнията? — посочи към джоба ми тя.
— Какво за нея?
— Защо не я извадиш?
Понечих да надяна ръкавицата си, но тя ме спря с жест.
— Това не е нужно, Вега.
— Но Алис Адронис ми каза…
— Не се и съмнявам, но в момента на срещата ви тя е изпитвала силни мъки и надали е разсъждавала ясно. Просто ми се довери. Разсъждавах много по въпроса и смятам, че съм права. Извади я с гола ръка.
Забелязах, че въпреки всички уверения държи своята собствена пръчка в готовност.
Предпазливо пъхнах ръка в джоба си. С приближаването на пръстите ми до умалената Мълния дишането ми се учести, а сърцето заблъска силно в гърдите ми. Самата Алис бе носила ръкавицата. И ми бе казала, че…
Погледнах Делф, а после Астрея. И двамата бяха замръзнали в очакване.
— Повярвай, Вега — промълви тихо тя.
— Да повярвам в какво? — отвърнах объркано.
— В себе си.
Стиснах зъби и преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. Бавенето само влошаваше нещата. С едно решително движение сграбчих късчето дърво в джоба си.
В момента на съприкосновението бях затворила очи. Сега ги отворих отново, защото нищо не се случи.
Извадих пръчицата и я погледнах, стисната в юмрука ми. Тя изглеждаше малка и безобидна. Но Астрея бе вперила очи в нея така, сякаш държах вцепенена усойница.
— Какво има? — попитах.
— Не, нищо. Просто не съм виждала Мълнията повече от осем века. — В гласа й се долавяха едновременно благоговение и тъга. — Последния път беше в ръката на Алис. Ще го направиш ли… моля те.
Инстинктивно я разбрах и увеличих копието до пълния му размер. То заблестя като злато и аз го вдигнах, сякаш се канех да го хвърля.
Астрея отстъпи крачка назад и очите й се наляха със сълзи.
— Толкова ми напомняш… — започна, но се спря. — Няма значение. Вече можеш да я смалиш.
Направих го и я погледнах въпросително.
— А сега?
— Сега — отвърна тя — й кажи да се увеличи точно до двайсет и пет сантиметра дължина.
Останах учудена от заръката, но я изпълних мислено и с удовлетворение видях как късчето дърво се удължава до този размер.
Астрея се приближи и внимателно огледа съчетанието от ръката ми и Мълнията в нея.
— Добре, добре — промърмори. — Мисля, че положително ще свърши работа.
— Ще свърши работа за какво?
Тя отстъпи назад и ме погледна.
— За твоя магическа пръчка.
Лицето ми се източи.
— Магическа пръчка? Но нали каза, че трябва да е предадена от член на семейството? И че трябва да съдържа в себе си частица от него?
— В случая всички тези условия са изпълнени — бе отговорът й.
— Та аз я получих от Алис Адронис! — възкликнах. — На едно бойно поле, стотици сесии преди дори да съм била родена. Тя…
— Тя какво? — прекъсна ме Астрея. — Не може да е твоя роднина? Или няма как да е сложила в Мълнията нещо от себе си? Грешиш и по двата параграфа.
— Невъзможно! — отрони се от устата ми.