— Каква полза имам от теб? Шегуваш се, нали?
Той изду бицепса на едната си ръка, но не за демонстрация на сила, както показаха следващите му думи.
— Ето това е всичко, което имам — продължи, посочвайки го с пръст. — У дома, в Горчилище, съм силен, кажи-речи, най-силният от всички. Но тук съм един проклет слабак, Вега Джейн. Не мога да ти помогна с нищо. А щом не мога да ти помагам, значи само ще ти преча.
Той изведнъж оброни глава и остана да седи така, с отчаяно изражение.
Доловил болката и тревогата му, Хари Две отиде до него и взе да го побутва с муцуна, сякаш мъчейки се да го ободри.
— Добре, Делф — казах, докато той галеше разсеяно кучето по главата. — Да приемем, че умея да правя магии, а ти — не.
— Че то си е самата истина!
— Но сам виждаш, че аз тепърва се уча.
— Това, което виждам, Вега Джейн, е че от ден на ден ставаш все по-добра. Скоро ще настигнеш Астрея и ще я задминеш.
— И наистина ли мислиш, че няма какво друго да предложиш освен своите мускули? Не беше ли например ти онзи, с чиято помощ спечелих Дуелума?
— Дуелумът… Кой го е грижа за проклетия Дуелум? Не ме ли чуваш? Аз не мога да правя магии!
Втурнах се и го сграбчих за рамото.
— Никой от нас не е тръгнал на това пътешествие с мисълта, че е магьосник. И все пак тръгнахме, нали? Мисля, че знаеш защо го направихме.
Замълчах, защото исках да го чуя от него. Да съм наясно, че той го иска толкова, колкото и аз.
— За да открием истината — бе отговорът му.
Кимнах и го пуснах.
— Точно така. Дали ще стана добра вълшебница, или не, нямам представа. Нито пък дали ти имаш някакви магически заложби. Изобщо не съм сигурна ще успеем ли да прекосим Мочурището — то е пълно с какви ли не неразгадаеми тайни. Но това няма да ни спре да търсим отговорите, Делф. И ако ни е писано да умрем, то по-скоро бих приела това, отколкото да живея живот, който дори не е моят собствен.
— Добре, Вега Джейн — изпъшка Делф. — Права си.
— Значи всичко е наред? — Взрях се изпитателно в лицето му.
— Всичко е наред — усмихна се той.
Дните се търкаляха един подир друг и обучението ми продължаваше с пълна сила. Зубрех толкова много заклинания, че накрая ми се струваше, че не помня нито едно. Правех сложни движения с пръчката. Прилагах духа, тялото и съзнанието си по начини, за които не бях и сънувала преди. И всичко това се случваше под строгия надзор на Астрея Прайн. Ролята на учителка, изглежда, й се нравеше много повече от тази на надзирател.
Имах както своите триумфи, така и порядъчен брой неуспехи.
Един от най-ужасяващите моменти настъпи, когато веднъж атакувах с магия глинения голем.
— Джагада — извиках и замахнах рязко, но в своя ентусиазъм се разминах с целта. Проклятието улучи бедния Арчи в краката и той започна обилно да кърви от десетки места.
Аз изпищях, Хари Две изквича, а Делф се втурна да му помага.
Само Астрея запази спокойствие.
— Еразио — произнесе с хладен глас и раните на Арчи моментално заздравяха. Единствено панталоните му останаха разпрани.
Разсипах се в извинения, но той побърза да ме увери, че не се е случило нищо особено и че всеки прави грешки в началото. Въпреки това толкова се разстроих, че не можах да тренирам повече този ден. Вечерта на заспиване плаках, а образът на окървавения Арчи отказваше да напусне съзнанието ми.
На следващата сутрин разбих глинения голем с помощта на магията Импакто, а после, макар и с големи притеснения, трябваше да хвърля на Арчи проклятието Импарио. То го ослепи, но, за щастие, обратното заклинание сработи без проблем и начаса му възвърна зрението.
— Дух, тяло и съзнание — повтори ми за сетен път Астрея.
— Вече започвам да схващам — отвърнах уверено аз.
— Да, справяш се като цяло добре. — Погледнах я и усетих нещо недоизказано.
— Но? — повдигнах вежди.
— Още не си заставала срещу противник, който същевременно хвърля магии по теб, мъчейки се да те нарани или дори убие. А това променя всичко, Вега.
— Но как мога да го упражнявам?
— Ще го упражняваш, щом си готова.
— Искаш да кажеш, в истински бой?
— Да! Това ще е необходимо, ако искаш да излезеш жива от Мочурището.
Същата вечер, след като Делф и Арчи легнаха да спят, останах край огъня заедно с Астрея и Хари Две.
— Докато разглеждах стаите — подхвърлих, — видях една, в която имаше бебешка люлка, цялата потънала в паяжини.
— Да — кимна бавно тя. — Това беше стаята на моите деца.