— Навярно… не им е било много лесно.
Тя се изсмя безрадостно.
— Както самата ти така находчиво отбеляза, Вега, аз отнех животите им.
Замълчах смутено, съжалявайки за думите. Бях сигурна, че тя е имала най-добри намерения. Но понякога решенията ни са съпроводени от огромна цена. За другите.
— Те никога нямаха шанса да се запознаят със свои връстници. Да се влюбят, да създадат семейства. Да видят как децата им растат и имат свои деца. — Тя изпусна тежка, пропита от разкаяние въздишка и ме погледна за кратко, преди отново да отвърне взор. — Най-малката ми дъщеря, Ариана, си отиде първа. А беше такова жизнерадостно дете. Кой можеше да я вини, задето се превърна в досадна, мърмореща старица? Нямаше нищо друго освен тази къща, братята, сестрите си и мен. После, един по един, измряха и останалите. Уморени от това, че всъщност не съществуват. Решение, което бях взела вместо тях.
Този път тишината трая по-дълго и ми бе трудно да я наруша. Но ме вълнуваше още един въпрос от огромно значение за мен самата.
— Разбирам, че по-рано си убивала? — подех.
Тя остана вторачена в дълбините на огъня. Изглеждаше толкова млада, затова ми бе трудно да приема мисълта, че е на повече от осем века.
— За да се защитавам, да. И бях доста добра. Каквато ще трябва да станеш и ти.
Приседнах по-близо.
— На онова бойно поле, когато хвърлих Мълнията по нападателите, нямах представа, че ще ги убие.
— И се чудиш дали си способна да го направиш съзнателно?
— Онази вечер плаках, задето нараних бедния Арчи.
— Защото не е естествено да се убиваме един друг. Поне не за нас.
— Смяташ ли, че затова са ви… победили? Имам предвид Маладоните?
— Знаеш ли защо се наричат така Вега? Арчи обясни ли ти?
— Не.
— На нашия древен език името им означава „ужасна смърт“.
— Ужасна смърт? Вие ли сте ги кръстили така? Заради нещата, които са ви сторили?
— Не — поклати глава Астрея. — Те сами са се кръстили. За тях причиняването на подобна смърт на другите е въпрос на най-висше призвание.
— Но това е… отвратително! — възкликнах, неспособна да проумея как някой може да е толкова зъл.
— Маладоните винаги са били забележително добри в убиването. Макар че към края и някои от нас не им отстъпваха. Алис Адронис например ги изтребваше с цели дузини, без да й мигне окото.
— Не мисля, че е вярно.
— И откъде би могла да знаеш? — изгледа ме любопитно тя.
— Видях я в онази битка. Тя беше достойна. Благородна. Сигурна съм, че не е одобрявала убиването. Както не бих го одобрила и аз.
— И какво иде да докаже това?
— Че ако ни е все едно, с нищо няма да се отличаваме от Маладоните. И каква полза тогава, ако ги победим?
Коментарът ми очевидно я изненада.
— Стигнала си до този извод без каквато и да било помощ от мен.
— Налагало ми се е да стигам до собствени изводи и преди — отвърнах сериозно. — Но все още не знам дали ще съм способна да убивам, ако се наложи. Нито дори каква е магията за целта. Има ли някоя специална?
— Ригаморте — каза начаса тя с каменни черти. — Най-мощното от всички проклятия. Докато други са способни по един или друг начин да доведат до смърт, това го прави гарантирано.
— Дори звученето му е злокобно.
— Насочи пръчката си към мен и го произнеси.
— Моля?
— Насочи пръчката и кажи заклинанието.
— Но как после ще…
— Веднага! — изкрещя тя. — Или аз ще го направя на теб.
Ужасена, вдигнах ръка и извиках:
— Ригаморте!
Пръчката ми издаде само нещо като сподавена кихавица и това бе всичко.
— Е, предполагам, че ми е нужна практика — рекох неловко. — А ти и бездруго щеше да блокираш магията…
— Срещу нея няма щит. Само неминуема смърт.
— Ами ако беше сработила? — изгледах я потресено.
— Нямаше начин да сработи. Ти беше уплашена. Именно затова ти се разкрещях. Уплахата не е подходящата емоция, за да поразиш някого с нея.
— А кое тогава?
— Отвращение. Омраза. Нещо по-силно и от двете. Толкова всепроникващо, че да потисне всичките ти останали чувства. Да потече като разтопена лава в жилите ти. Да те накара да искаш да убиеш повече от всичко на света. Иначе само ще си хабиш силите нахалост. Да отнемеш чужд живот е нещо ужасно, Вега. Ето защо ти самата трябва да станеш ужасна.
Прочистих колебливо гърло:
— Не знам дали съм способна да изпитам подобно чувство към някого. Вярно, у дома в Горчилище имаше типове, които не ми се нравеха особено, но чак да ги убия — не, не бих могла.
— Ами ако трябва да избираш между своята смърт и тяхната? Защото, повярвай ми, изправиш ли се пред Маладон, той няма да те погали с перце.