По-късно размишлявах дълго върху това.
Дали щеше да се наложи да стана убийца, за да премина Мочурището и да осъществя онова, което си бях наумила?
По всичко изглеждаше, че да.
VIGINTI QUINQUE
Предупреждението
На сутринта се събудих рано и бързо се облякох. В къщата все още не се чуваше никакъв звук. Дори Хари Две спеше на пода край леглото ми. Излязох в коридора и спрях пред една от вратите, които по-рано бяха отказали да се отворят пред мен. Извадих пръчката, направих три успоредни движения и произнесох:
— Кристиладо магнифика.
В следващия момент отскочих назад с такава сила, че ударих гръб в отсрещната стена.
Право пред лицето ми, едва ли не прогаряйки дупка в мозъка ми, лежеше, свит на кълбо, джабит в клетка от ярка светлина. Кошмарната твар спеше дълбоко, затворила стотиците си очи. Но заспала или не, единственото, което ми идеше при вида й, бе да побягна с писъци.
Вместо това потупах крак с пръчката, прошепнах: Пас-пусе, и си помислих къде искам да се озова. Всъщност навсякъде, но не и тук.
Миг по късно вече се намирах извън къщата, а също и извън пределите на зеления купол.
Огледах се наоколо. Утринта бе свежа и спокойна. Засилих се и се откъснах от земята с Дестин, вързана здраво около кръста ми. Летейки, държах пръчката в готовност, но нямаше как да предвидя внезапния порив на вятъра, който ме поде и запрати шеметно надолу. Успях да възстановя равновесието си навреме, но щом вдигнах лице, пребледнях. Ясният небосклон се бе превърнал в тъмнееща облачна маса, прорязвана от светкавици. Оглушителен грохот едва не спука тъпанчетата ми. Трябваше час по-скоро да се спасявам.
Приземих се доста твърдо и веднага погледнах нагоре. Небето отново бе чисто като коприна.
Какво, по дяволите, ставаше?
Вдигнах ръце и с пружиниращ отскок се стрелнах отново нагоре. И за сетен път ме погълнаха свиреп вятър и пороен дъжд. Теченията ме подмятаха като обрулен лист, а капките ме шибаха като камшици. Водата влизаше в очите, в устата ми, караше ме да се задавям.
Минута по-късно се озовах просната по корем върху тревата, прогизнала до кости. Претърколих се по гръб и вдигнах очи към небето. То ми се усмихваше, лазурно и невинно.
Улових с две ръце косата си, за да я изцедя, после сторих същото и с дрехите. В този момент долових движение вдясно от себе си. Когато се обърнах, трябваше да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам. Защото към мен приближаваше не друг, а самата аз. На около три метра разстояние двойничката ми спря и ме загледа. И преди бях имала вземане-даване с маниак — противна твар, способна да се превърне в някой друг, а после да се вкопчи в теб и да те накара да изживееш най-лошите си страхове, докато бавно изцежда живота ти. Но и през ум не ми беше минавало, че нещо може да се превърне в… мен.
Разбира се, знаех, че това не съм аз, а друго същество, което най-вероятно не ми желаеше доброто. Е, бях подготвена да се отбранявам и щях просто да направя нещо, колкото да го прогоня. Вдигнах пръчката, насочих я към него и съсредоточавайки вниманието си върху дясната му ръка, произнесох:
— Инджурио.
Болката бе незабавна и толкова остра, че със стон се превих надве. Вероятно бях сбъркала нещо в изпълнението на магията. Насочих пръчката към дясната си ръка.
— Еразио!
Болката изчезна.
Междувременно съществото, точно копие на мен, се бе приближило още. Макар да не предприемаше каквото и да било заплашително действие, всяка фибра в мен крещеше, че ме грози ужасна заплаха.
Фокусирах духа, тялото и съзнанието си и като внимавах да изпълня движението правилно, замахнах към левия му крак.
— Джагада!
В бедрото и прасеца ми се появиха дълбоки, разкъсани рани. От режещата болка ми призля и паднах на земята. През насълзените си очи видях, че съществото се надвесва над мен.
Устата му се отвори и отвътре се показаха остри, почернели зъби. Мокър, противен език се стрелна и облиза лицето ми. Инстинктивно разбрах, че ме опитва на вкус. Заслепена от ярост и страх, че ще бъда изядена, вдигнах за сетен път пръчката и като събрах цялата си омраза, изкрещях:
— Риг…
Но така и не успях да довърша заклинанието. Гласът ми бе изчезнал, вероятно отнет по някакъв начин от зловещата твар. А без глас как можех да го спра да не ме разкъса? Устата му се разтвори още по-широко, добивайки невероятни размери. Единственото, което виждах, бе черното, зеещо отвърстие, способно сякаш да ме погълне цялата.