— Импарио — произнесе нечий глас.
Ослепително бяла светлина удари създанието право в лицето. То изгуби останките от човекоподобния си облик и се превърна в люспест, зъбат урод, с ноктести лапи и едно-единствено око по средата на челото.
— Ригаморте — рече отсечено същият глас. Във въздуха се мярна черен като въглен лъч и срещна гърдите на нападателя ми. За миг изригна огромно кълбо дим, а после всичко изчезна.
Обърнах се и видях Астрея, все още с вдигната пръчка в ръка. Тя я насочи към облетия ми в кръв крак и каза тихо:
— Еразио.
Раните се затвориха и аз, цялата трепереща, се изправих.
После вдигна очи към пребледнялото ми лице.
— Инмутадо!
— Какво беше това нещо? — попитах, усетила, че гласът ми се възвръща.
Астрея хвърли поглед към обгорения кръг в тревата на мястото, където бе стояло съществото.
— Допелганг. Те умеят да се превръщат във всичко, което видят. В конкретния случай — в теб.
— Но всеки път, когато се опитвах да хвърля магия по него, тя поразяваше мен.
— О, да, това е най-силното му оръжие. Жертвата му се отбранява със зъби и нокти, без да си дава сметка, че всъщност вреди на себе си. Допелгангът трябва само да изчака търпеливо, докато тя се убие или осакати, за да я изяде.
— А когато се опитах да използвам магията Ригаморте?
— Аз те спрях. Иначе сега щеше да си мъртва.
— Но как?
— Със заклинанието Мутадо. То отнема гласа. А после ти го върнах пак, което е и причината да си говорим.
— Предполагам, че с бялата светлина си го ослепила, за да не може повече да приема чужди форми?
— Да, то трябва да те вижда за целта. След като му отнех тази способност, убиването му беше лесно. Впрочем — добави строго тя — имаш късмет, че заварих стаята ти празна и излязох да те търся.
— Бях решила да поразгледам наоколо от въздуха, но върху мен се стовари буря.
— Естествено, че ще стане така.
— Защото Мочурището не иска да летя над него?
Суровото й изражение поомекна.
— Правилно, Вега. Добре правиш, че приемаш Мочурището като жив, дишащ и развиващ се организъм, защото то е точно такова. Впрочем нека днешно премеждие ти послужи за урок, че трябва да си винаги нащрек. Аз мога да те науча на много, но не и на всичко, което ще срещнеш в него. — Тя посочи с пръчката си. — Първият от Петте кръга започва оттук. Летателните способности на Дестин вече ще бъдат ограничени.
— Но не напълно изгубени?
— Не. Но те съветвам да я ползваш само при крайна необходимост. С нея можеш да бягаш от опасности, но рискът, който те дебне във въздуха, често е доста по-голям. — Тя ме погледна право в очите. — Честно казано, не смятам, че и тримата ще успеете да преминете отвъд невредими. Шансовете ви са толкова малки, че граничат с невъзможното. А аз, макар, естествено, да вярвам в магии, никога не съм вярвала в чудеса.
Тя се обърна и тръгна към къщата. Аз обаче останах, сякаш пуснала корени в пръстта на това ужасно място. Не бях сигурна кое ме е наранило повече — срещата с допелганга или думите, току-що изречени от Астрея.
VIGINTI SEX
Уроци от ада
Седяхме един до друг, вторачени в черната дъска. Делф вляво от мен, а Хари Две — в краката ми. И дори не дремеше, а бе наострил уши. Можех да се закълна, че това удивително куче внимава в урока! Арчи се бе настанил зад нас, а пред всички ни, в дълго наметало, стоеше Астрея.
Тя почука с пръчката си по дъската и върху нея се появиха надписи.
— Мочурището, както вече споменах, е разделено на Пет кръга.
Делф старателно си водеше бележки. Беше по-съсредоточен в уроците дори от мен. Това отначало ме учудваше, но после си дадох сметка, че иска да компенсира със знания неспособността си да прави магии. Нищо чудно това да се окажеше полезно в един момент.
— Първият кръг — продължи Астрея — се нарича Глухо бърдо.
Трепнах. Бях виждала това име върху картата на Куентин.
— Това е невероятно заплетен лабиринт, населен със същества, които при среща могат да се окажат смъртоносни.
— От какво точно е направен лабиринтът? — попитах.
— От най-различни неща. Гори и гъсти, живи храсталаци. Стени, толкова високи, че не можеш да видиш върха им. Отровни виещи се растения. Цитадели от кости. И всички тези елементи постоянно се менят.
— Кости? — прекъснах я. — Откъде са се взели?
— Костите се вземат само от едно място. От мъртви същества.