— Да, но какви същества?
— Не Уъгове, ако това имаш предвид. Всевъзможни други твари, убити наоколо. Основните заплахи в Глухо бърдо са чонту и уиндиго. Също и на мантикорите не бива да се гледа с лека ръка.
— И какъв е секретът за преминаването през лабиринта? — попита Делф.
Вместо отговор Астрея чукна отново по дъската и върху нея се появи мрежа от пътеки, които изглеждаха безкрайни. Тя насочи пръчката и произнесе:
— Конфузо, рекузо.
Лабиринтът се издължи и стана прав като стрела.
— И това е всичко? — възкликнах изненадана. — Просто една магия?
— Не е толкова просто, ако не я знаеш. Всъщност тогава ще си обречен да бродиш завинаги, защото това е съвършен лабиринт.
— Какво означава съвършен? — изгледах я с любопитство.
— Такъв, в който няма различни варианти за преминаване. Правилният път от една точка до друга, както и за излизането от цялата плетеница е само един.
Последва ново чукване с пръчката и лабиринтът възвърна старата си форма. Колкото и да го гледах, не можех да разбера дори къде са началото и краят му.
В този момент Делф се надигна от мястото си и като в транс отиде до дъската. Наклони глава и като взе парче тебешир от бюрото на Астрея, започна да чертае. Линията се виеше нагоре и надолу, встрани, точеше се по една пътека, сетне по друга, а той през цялото време не продумваше, съсредоточен до краен предел. И ето че накрая бялата линия, оставяна от тебешира, излезе от срещуположната страна.
Астрея и аз го гледахме със зяпнала уста.
— Какво? — попита предпазливо той, щом се обърна и срещна потресените ни погледи.
— Как го направи? — попита Астрея.
— Кое?
— Намирането на изхода от лабиринт! — възкликнах аз. — Това беше направо блестящо, Делф!
Той проследи линията с показалец така, сякаш я виждаше за първи път.
— Ами аз просто… следвах пътя, който щеше да ме изведе от проклетото нещо.
Тогава ми хрумна, че Делф открай време си беше такъв. Винаги знаеше по-добре от всички преките пътеки в горите край Горчилище. Бе измислил стратегията, помогнала ми да победя на Дуелума. Бе скроил плана, благодарение на който успях да се измъкна от стаята на Торн. Притежаваше ум, способен да гради велики идеи от дребни неща.
— Е — рече Астрея, — щом има теб, Вега надали ще се заблуди в лабиринта дори и без магията, която й дадох.
Бях щастлива, че го каза, защото видях как в очите на Делф се появява нов блясък.
— А сега нека преминем към зверовете, с които е вероятно да се сблъскате в Глухо бърдо. Трябва да сте подготвени за тях. И двамата.
Тя махна с пръчката и върху черната дъска се появи нещо, което накара мен да подскоча от стола, а Хари Две направо да излае и да се хвърли в атака.
— Това — каза Астрея, след като с кратко заклинание повдигна кучето във въздуха и внимателно го върна на мястото му — е чонту.
От изображението ме гледаше само една глава, без тяло, прикрепено към нея. Лицето беше кошмарно — с остри стърчащи зъби, пламъци вместо коси и демонични очи.
— Къде му е останалата част? — попитах с погнуса.
— Няма друго. Чонту е изрод, получен през вековете от кръстоска между различни видове чудовища. В характера му е заложено да напада всичко живо с надеждата да използва тялото на жертвата, за да допълни липсващите си части. Това естествено, не е възможно и той винаги се проваля, но жаждата му за кръв непрестанно расте.
— След като не може да използва тялото — обади се Делф, — какво прави с него?
— Изяжда го, разбира се — отвърна спокойно Астрея.
— Да, разбира се — повтори като папагал Делф, но лицето му бе леко пребледняло.
— Понеже няма крака, единственият начин за придвижване на чонту е летенето. Той умее да връхлита доста бързо, а при това и безшумно. Човек трябва да е винаги нащрек.
— И какво трябва да направиш, ако се появи? — попитах.
— Да го обезвредиш — рече натъртено тя.
— Тоест да го убиеш?
— Ето едно заклинание, което е особено ефективно. — Тя замахна срещу образа рязко, като с камшик, като същевременно извика: — Енамелис фиксидус.
От пръчката й се стрелна пурпурна светлина. Щом влезе в съприкосновение с озъбената глава, челюстите се захлопнаха и не се отвориха повече.
— Как точно действа магията? — поинтересувах се.
— Залепва му зъбите. А щом не може да яде, то скоро умира.
Преглътнах нервно, забила очи в обувките си. Знаех, че Астрея ме наблюдава, но за момента нямах сили да срещна взора й.
С продължаването на урока чонту изчезна от дъската и на негово място се появи друго създание.