— Мантикор — представи ни го Астрея.
Пред нас стоеше потресаваща смесица от лъвска глава, змийска опашка и нещо, наподобяващо тяло на коза помежду им.
— Той е бързоног, силата му е огромна, а огненият му дъх — неугасим.
Хвърлих крадешком поглед към Делф, който се бе вторачил в чудовището така, сякаш то бе обсебило душата му.
— Кои магии действат срещу него? — попитах.
— Доста от онези, които вече си усвоила, но има една малка подробност. Мантикорът умее да чете мисли. Затова винаги знае предварително какво се каниш да направиш и предприема съответните мерки.
— Как тогава да го победим? — обади се Делф.
— Вие сте двама. Един добър начин е ти да го отвлечеш, да го оставиш да проникне в твоето съзнание, докато Вега успее да го порази с магия.
Очаквах Делф да изпадне в ужас от идеята, но вместо това той само кимна делово с глава.
— Да, звучи като добър план.
— Няма да бъде толкова добър, ако мантикорът те убие, преди да съм приключила с него — възразих. — Това е опасно, Делф.
— Ха, опасно! Че колко пъти сме се разминавали на косъм със смъртта, откакто тръгнахме? Вече дори забравих да ги броя.
Нещо ме сръчка по ръката. Обърнах се и видях, че Хари Две я побутва с влажната си муцуна. Отначало реших, че просто иска да го погаля, но изражението в очите му говореше друго.
Той сякаш казваше: Не сте само двама, Вега. Аз също съм тук.
— Да преминем нататък — рече Астрея. Ново махване с пръчката смени изображението на мантикора с друго, още по-противно създание, което бях виждала веднъж. Стори ми се, че дори самата тя потрепери, произнасяйки името му:
— Уиндиго.
От сцената със злощастната сърна в гората вече знаехме, че призрачното същество се храни с плът. Сега обаче Астрея каза:
— Този приятел може не само да те убие, но и да те обсеби, изяждайки съзнанието ти.
С ужас си представих как гнусната твар се разхожда наоколо в собственото ми тяло.
— Той е доста хитър — продължи тя, — тъй че винаги трябва да внимавате за предупредителните знаци за присъствието му.
— Какви са тези знаци? — попитах, готова да записвам.
— Например смътно усещане на страх и безпокойство.
— Много полезно, няма що — изсумтя Делф. — Сякаш през останалото време се чувстваме иначе.
— А също — продължи Астрея — може да ви се стори, че собствената ви памет избледнява и я заменят странни, често плашещи спомени, които не са ваши.
— Как успява да стори това? — учудих се.
— Като ви втълпява образи от миналите си жертви, запечатани в собственото му съзнание.
Това не звучеше особено приятно.
— И как можем да се борим срещу него?
— Уиндигото е податливо на едно-единствено заклинание. — Пръчката й се вдигна и разсече въздуха с две бързи движения по подобие на буквата X. Същевременно тя произнесе с твърд и ясен глас: — Омниол.
— Какво прави това заклинание? — попитах.
— Изтрива съзнанието, окончателно и безвъзвратно.
— Изтрива го? А уиндигото може ли да продължи да живее без съзнание?
— Не, разбира се. Но тъкмо това е и целта.
Знаейки какво представлява чудовището, напълно я разбирах.
VIGINTI SEPTEM
За възрастта
Прекарвахме дълги часове в класната стая, а пред останалото време се упражнявах в различни магии и заклинания, както и в отбиването им, когато Астрея се опитваше да ме атакува. Можех да отгатна, че не го прави с цялата си мощ, но постепенно се налагаше да я сдържа все по-малко. За мен бе приятна изненада да открия, че притежавам определени инстинкти, които ми служеха добре в боя. Умеех да преценявам силните и слабите страни на противника и да се адаптирам според тях. Както тялото, така и съзнанието ми бяха бързи и гъвкави. Тези качества ми бяха помогнали още в Горчилище, по пътя към шампионската титла на Дуелума.
Астрея ме караше също да намирам изход от лабиринти, които нарочно изграждаше във вътрешността на къщата. Това ми се удаваше с мъка, затова често прибягвах до заклинанието Конфузо, рекузо. Делф, за разлика от мен, нямаше никакъв проблем с ориентирането.
Веднъж, докато пиехме чай в библиотеката, Арчи ни разказа, че и на него му е минавала мисълта да се впусне в прекосяване на Мочурището.
— Че защо ти е притрябвало? — попита Делф с пълна с курабии уста.
— Ако и ти като мен беше живял стотици сесии в една и съща къща и беше гледал едни и същи лица, щеше да разбереш. Понякога просто ти се иска нещо различно. Глътка свеж въздух.