— Не знам дали разходката по тези места може да се нарече точно глътка свеж въздух — отбелязах аз.
— Все едно. Така или иначе, не го направих.
— Какво ти попречи?
— Майка ми разбра какво кроя и ме спря.
— И как успя? — обади се пак Делф. — Нали ти също владееш магии.
— Да, но не като нея — рече унило Арчи. — Тя с лекота би спечелила всеки дуел.
— А ето че на нас склони да ни помогне — казах.
— И това ако не е ирония, здраве му кажи — заключи Арчи.
Всеки ден след уроците Делф и аз работехме с карти и книги, чертаехме маршрути и се стараехме да запаметим всичко, което можеше да ни влезе в употреба. Вечер често седяхме в библиотеката и разговаряхме до късно. Моята тетрадка бе пълна от кора до кора и дори полетата й бяха гъсто изписани с допълнителни мисли и бележки. Не се съмнявах, че и тази на Делф изглежда по същия начин. Редовно заспивахме на столовете си, клюмнали над някой къс пергамент, а Хари Две похъркваше на пода до нас.
Астрея ни каза, че Вторият кръг се нарича Посърналата пустош. Поне на мен името ми навяваше мисъл за гола равнина, но явно мястото бе съвсем различно — гора от огромни дървета, толкова гъсти, че по думите й между тях понякога било трудно да се диша. Обитателите му включваха свирепите, обезумели върколаци като онзи, който бях видяла в Пророческото око, както и хиперборите — сини на цвят същества, които умееха да летят и можеха да бъдат както съюзници, така и врагове. Астрея многократно подчерта, че Вторият кръг е много потискащ и че ако се поддадем на влиянието му, чувството на депресия може да ни завладее.
Третият кръг беше Гъсталакът на Ерис и отново бе пълна противоположност на представата ми за гъсталак. Според Астрея той представляваше плоска равнина, простираща се до безкрайност и населявана от джабити и кукоси. Аз знаех за джабитите, но никога не бях чувала за кукоси.
— Те са способни да ви предоставят светлина в мрака, когато най-много ви е нужна — поясни Астрея. — Също така — добави — там живеят еднорозите, за чийто рог вече ви споменах, че лекува всякакви отрови.
— И как можем да се сдобием с него? — попитах я аз.
— По два начина. Единият е като просто убиете еднорога.
Това не ми се понрави особено.
— А другият?
— Другият е като убедите животното само да ви го даде.
— Но как?
— Ще трябва да разберете, когато му дойде времето.
— Ами ако не разберем?
— Не всичко може да се научи в класната стая, Вега — погледна ме с лека досада Астрея. — Щеше да е добре, ако цялото познание бе чисто и подредено като аптека. Но най-ценните уроци се усвояват там, навън. В случай че оцелееш, разбира се.
— Тя замлъкна за секунда и добави: — Впрочем там живее и още едно същество. Нарича се Ерис и единственото му призвание е да забърква кавги и раздори. Той ще ви създаде доста неприятности, ако му позволите.
— И как да го победим? — попита Делф.
— Като се доверите на собствените си инстинкти. Това е единственият начин.
Загледах се в тетрадката си, чудейки се какво да запиша. С напредването на обучението все по-често ставаше така. Аз търсех точни отговори, а вместо тях получавах мъгляви обяснения.
Четвъртият кръг, както узнахме, се доминираше от течението на река Обол. Това ме заинтригува, защото си спомних тъмната виеща се река в огромната жива картина на стената, в която сякаш бях зърнала малка лодка. Оказа се, че съм била права.
— Лодкарят се казва Рубес — каза Астрея. — Той ще ви прекара, но не безплатно.
— Каква е цената?
— Сам я определя. Ще трябва да питате него.
— А какво представлява той? Уъг като нас ли?
— Не точно. — Не знам защо ми се стори, че думите й бяха съпроводени с лека гримаса. — Реката носи рискове, с които не съм запозната, но ви съветвам да не се излагате на тях.
— Как да ги избягваме?
— Като стоите далеч от водата — бе краткият отговор.
На следващата сутрин влязохме в класната стая, но заварихме вътре единствено Арчи.
— Къде е Астрея? — поинтересувах се, като оставих тетрадката си на масата.
— Ще дойде. Вероятно довършва подготовката на урока.
— Петият кръг — рече Делф. — Последният. Само той ни остана.
Скоро вратата се отвори и Астрея престъпи прага. В първия миг не успях да разбера какво точно не е наред, но после го забелязах. Тя изглеждаше остаряла. В тъмната й коса се забелязваха сребристи нишки, а кожата на лицето й не бе свежа и изпъната както преди.
— Добре ли си? — я попитах.
Тя само кимна сухо и отиде при дъската, докато Делф и аз бързо заемахме местата си. Хари Две също се настани пред мен и вирна муцуна в очакване.