— Знаеш ли защо строим стени, Вега? Независимо дали истински, или въображаеми в нашите съзнания?
— За да държим другите вътре или извън тях — скалъпих някакъв отговор.
— Строим ги, защото се страхуваме. Не обичаме промените. Неприятно ни е, когато някой, който не изглежда или не мисли като нас, се появи и започне да променя нещата. Тогава ние бягаме. Или, още по-лошо, нападаме.
Дадох си сметка, че съм изпитала на гърба си това у дома, в Горчилище.
— Вредата, която ви причинихме, беше ужасна — каза тя, а очите й се наляха със сълзи.
— Вие сте отнели… историята ни — промърморих.
— Ние отнехме самоличността ви. — Астрея се надигна върху възглавницата. — А това е по-лошо от всичко, което можеха да ви сторят Маладоните. Сега вече го разбирам.
— Те са щели да избият всички ни.
— Ние също отнехме живота ви, а после ви принудихме просто да продължите да съществувате.
— Но ето че сега ти ме пускаш да прекося Мочурището. Даваш ми шанс да поправя нещата.
— Направих го само по една причина, Вега. — Тя си пое хрипливо дъх и докосна бузата ми с ръка. — Ти не искаше да приемеш поражение.
Ръката й падна обратно върху завивките.
— Не се погубвай, Астрея — рекох умолително.
Клепачите й се притвориха уморено.
— Еликсирът на младостта е изчерпан. Арчи изпи последния. Аз бях твърде заета с обучението ви, за да приготвя нов, а сега вече нямам сили да събера необходимите съставки.
Тя ми отправи замъглен взор и се докосна по слепоочието.
— Не е приятно… да остаряваш толкова бързо.
— Аз също мога да приготвя еликсира, стига да ми кажеш как.
Зад гърба ми се чуха стъпки и лицето й изведнъж доби израз на безгранична тъга. Обърнах се и видях Арчи, замръзнал неподвижно на прага.
Когато я погледнах отново, тя сякаш спеше, но забелязах, че измежду клепките й се процежда самотна сълза. Тя се търкулна надолу по сбръчканата й буза. Побутнах я леко по рамото. Никаква реакция. Разтърсих я по-силно. Заговорих високо в ухото й с надеждата да я събудя, но не успях.
Втурнах се към Арчи.
— Умееш ли да правиш еликсира?
— Не. Тя така и не ме научи. А и право да си кажа, никога не ме е бивало с отварите.
Изскочих в коридора. Не знаех накъде отивам, просто исках да свърша… нещо. Делф ме настигна и ме улови за лакътя.
— Чакай, Вега Джейн. Какви са съставките?
Поколебах се, но накрая реших, че няма смисъл да крия от него.
— Едни от основните са отрова от джабит и кръв от гарм. Но не е нужно да ходим на лов за тях. Зверовете са затворени тук, в две от стаите.
— В къщата има джабит и гарм? — изкрещя Делф, едва успял да осъзнае чутото.
— Да, и аз знам точно къде са — добавих с възможно най-безгрижния си тон.
Това само накара веждите му да подскочат с още два пръста нагоре.
— Ти… ти знаеш?
— Мога да осигуря кръвта и отровата. Но ти ще трябва да преровиш бюрото на Астрея и да се опиташ да намериш цялата рецепта.
Оставих го и побягнах към кухнята. Там затършувах из шкафовете, докато не открих метална купичка и стъклена бутилка. Грабнах ги и се върнах в коридора.
Там спрях пред една от вратите, обозначена с малък белег. Знаех, че зад нея, в своята клетка от светлина, се спотайва джабитът.
Вдигнах магическата пръчка, направих три успоредни движения и произнесох:
— Кристиладо магнифика.
Образът на чудовището моментално изникна на педя пред носа ми. Знаех, че тъкмо това ще стане, но все пак трябваше да вложа цялата сила на волята си, за да не изпищя.
Добре, значи той беше вътре. Но как да вляза при него? Стаята отново щеше да ме прогони.
После се сетих, че Астрея ме беше научила на нужното заклинание. Чукнах по бравата с върха на пръчката и изрекох:
— Ингресио.
Вратата моментално се отвори.
Влязох, готова за всякакви изненади.
Джабитът заемаше почти половината под. В момента спеше свит на кълбо, положил глави върху гънките на дебелото си като дънер тяло. Това бе най-страховитият звяр, който познавах от Горчилище — с двеста и петдесет глави по цялата дължина, пълни със смъртоносна отрова. И все пак в Мочурището ми предстоеше да се срещна с още по-ужасни от него. Не знаех дали планът ми ще сработи, но бях решена да опитам. Вдигнах пръчката и с кратък замах прошепнах:
— Параликто.
Заклинанието удари решетката от светлина и отскочи обратно. Едва успях да се наведа навреме. То прелетя над главата ми и се заби с трясък в отсрещната стена.
Очевидно никакви магии не можеха да проникнат в клетката, а това беше проблем. Друг проблем бе, че джабитът се събуди. Сега петстотин очи ме фиксираха, всяко едно изпълнено с горяща омраза. Преглътнах, усещайки как куражът ме напуска. Очевидно щеше да ми се наложи да разруша преградата. Това означаваше поне за миг да освободя чудовището, а аз отлично познавах мълниеносната бързина на атаката му. Но не го ли сторех, Астрея със сигурност щеше да умре.