Реших да действам бързо — колебанието с нищо нямаше да ми помогне. И докато гледах гигантското влечуго пред себе си, се случи нещо странно. Обзе ме пълно спокойствие, а в гърдите ми се надигна неподозирана увереност. Насочих пръчката към прътите от светлина и фокусирайки се, произнесох:
— Еразио.
Те моментално изчезнаха.
Преди джабитът да осъзнае, че вече е свободен, замахнах още веднъж.
— Параликто.
Беше удивително да се види как такова грамадно създание замръзва като вкаменено. То тъкмо бе започнало да се надига, но сега всичките му очи добиха стъклен блясък, а зъбите удобно стърчаха от полуотворените усти.
Все пак го доближих с огромна предпазливост, молейки се на всяка крачка магията да удържи. Извадих металната купичка от джоба си и я поднесох към най-близката глава.
Вкарах я в устата и като я задържах под извитите, остри като бръснач зъби, се приготвих да изрека заклинанието, научено от Астрея. То служеше за извличане на течности от всякакви предмети, дори от камъни и дървета, и щеше да ни помогне да си набавяме вода в пустошта.
— Спрингато еруптикус.
В купичката рукнаха жълтеникави струйки. Останах поразена колко много отрова се съдържа само в един чифт зъби.
Когато съдинката почти се напълни, дойде ред и на обратната магия, с която спрях течащата отрова. Отстъпих до най-далечния ъгъл, оставих я на пода и се съсредоточих.
Две бързи заклинания, едно подир друго.
Замахнах с пръчката по дължината на влечугото и изрекох:
— Депараликто.
Джабитът в миг оживя и се вторачи в мен. Не бе трудно да отгатна какво се кани да направи.
— Инкарсерата!
Думата едва бе излетяла от устата ми, когато той се стрелна напред. И се удари право в прътите от бяла светлина, които наново го бяха обградили. Те не поддадоха и съществото се дръпна назад, навивайки с шумолене люспестото си тяло. Злите му очи искряха от безсилна ярост.
С доволна усмивка се обърнах да вдигна купичката. Но така и не я достигнах.
Джабитът атакува отново със смразяващия кръвта писък, за който се знаеше, че е последното, чувано от неговите жертви.
— Пас-пусе — извиках без да мисля и се ударих с пръчката по бедрото.
Моментално се озовах в противоположния ъгъл на стаята, а джабитът се блъсна в стената с цялата тежест на масивното си туловище. Покривът на къщата се разтресе, а в мазилката се появи дълга пукнатина.
Как, по дяволите, бе успял да се измъкне от клетката?
Той се обърна, замахвайки ядно с опашка. Мислите ми се устремиха назад към Комините, където навремето ме преследваха два джабита. Бях им избягала през малка дървена врата, с бронзова глава на пищящ Уъг вместо дръжка. Но тук нямаше нито такава врата, нито пищящ Уъг.
Звярът се хвърли напред.
— Ембатлементо.
Защитната преграда се издигна пред мен и той я удари с такава сила, че цялата стая потрепери. Паднах на колене, но се изправих навреме, за да видя как джабитът отскача назад и се строполява в безформена купчина на земята.
Не можех да повярвам на очите си. Бях отблъснала джабит.
Той се отърси от шока, но твърде късно. Преди да успее да нападне отново, вече бях извикала:
— Инкарсерата!
Белите лъчи се спуснаха от пода до тавана и обкръжиха чудовището.
Горещо се молех този път да удържат. Заобиколих го внимателно. Петстотинте горящи очи следяха и най-малкото ми движение, докато вземах купичката с отрова и се изнизвах от стаята.
Щом се озовах навън, подсигурих вратата след себе си със заключващо заклинание. Забързах по коридора и едва не се сблъсках с идващия насреща ми Делф. Той носеше в ръка овехтял тефтер.
— Намерих ги! Инструкциите за еликсира.
— Чудесно. — Подадох му купичката. — Аз пък издоих отрова от джабита.
— Да пукна дано! — пое я плахо той.
— А сега ни остава гармът.
Отидох пред втората врата, която ме бе прогонила, и извиках:
— Кристиладо магнифика.
Нищо.
Примигнах и повторих заклинанието.
Стаята беше празна. В клетката от бяла светлина нямаше никакъв гарм.