Огледах рецептата.
— Добре, Дъхът на Доминичи ще ни е нужен чак най-накрая. Защо не отидеш да го потърсиш, а аз междувременно ще започна тук.
Делф излезе, а аз пристъпих към създаване на еликсира на младостта. Боях се да не допусна грешка и работата вървеше бавно. Много от съставките трябваше да се нагряват до определена температура, а после да се охлаждат за точни периоди от време. Използвах за целта един стар часовник, взет от бюрото на Астрея.
Бъркането, меленето и рязането бяха изтощителни. Когато добавих джабитската отрова, от тенджерата, която използвах за забъркване на сместа, се издигна огромно кълбо дим и проби дупка в тавана. Благодарих на късмета си, че точно в този момент не се бях надвесила над нея, и побързах да залича щетите с магическата пръчка.
Сега отварата трябваше да се остави да покъкри, а после в нея да се излее кръвта от гарм. Нататък идваше ред на шепа „кафеникави пипалца“ — нещо подобно на изсушени червеи, както и на бурканче слузеста течност, обозначено „пускули от каменен корен“.
По-скоро бих умряла, отколкото да пия този буламач. Вечната младост надали си струваше подобна цена.
Двайсет минути по-късно трябваше да добавя и Дъха на Доминичи. Стига Делф да успееше да го открие.
Реших да нагледам Арчи, който седеше омотан като пашкул в своя ъгъл. Придърпах един стол и се настаних срещу него.
— Ако ти позволя да говориш, обещаваш ли, че няма да ругаеш?
Той се навъси, но все пак кимна неохотно и аз направих развалящата магия.
— Знам, че ти освободи джабита и гарма. А после искаше и да ме убиеш. Защо?
— Не е ли очевидно?
— Поне за мен не.
— Значи не си от най-умните. Вероятно ще си оставиш костите още в Първия кръг.
— Може би, но поне ще съм опитала да премина отвъд.
— Именно там е работата! — извика той. — Скъпата ми майка от осем проклети века насам повтаря, че никой не може да прекоси Мочурището. Никой! Затова и останахме да гнием тук. Когато разбрах, че ти си решила да го направиш, а на нея изведнъж й е хрумнало да ти помага, реших, че си е изгубила ума. Напих се с еликсира, а онова, което остана, просто изхвърлих.
— Но защо тя не си е приготвила нов?
— Защото й направих объркваща магия.
— Значи си искал тя да умре?
Гласът му премина в истеричен писък:
— Откъде-накъде ще помага точно на вас? — Той притихна и известно време само дишаше учестено. — А и осемстотин сесии са достатъчно дълго време да живееш, не мислиш ли? — добави тихо.
Минута по-късно Делф се появи отново, съпроводен от Шеймъс.
— Какво стана? — скокнах насреща му. — Откри ли Дъха на Доминичи?
— Аз не, но ето този приятел тук го е открил.
— Ти ли, Шеймъс? възкликнах учудено. — Как така?
— Много просто. Мадам Прайн ме изпрати за него преди да стане… стара. — Той бръкна в джоба си и извади растение с дълго стебло и кървавочервен цвят, голям колкото юмрука ми.
— Значи било някакво просто цвете?
Хобът сбръчи нос в отговор на пренебрежителния ми коментар.
— Може да е просто цвете, но единственото място, където расте, е гнездо на усойници, а те хич не обичат да се разделят с него.
— Как тогава успя да го вземеш?
— Ами усойниците не обичат също и огъня, нали? — Сбръчканото му лице грейна в усмивка. — Е, една малка топка син огън случайно попадна в гнездото им, а после стана голяма пламтяща топка и докато се усетиш, от тях не остана и помен.
— Блестящо, Шеймъс, направо блестящо. Браво на теб!
Явно доволен от похвалата, той ми подаде цветето. Наведох се да го помириша и едва не се задавих. То вонеше на слепски фъшкии.
— А, да — обади се Делф. — Шеймъс каза, че било най-добре да не си пъхаме носа в него.
— Благодаря за предупреждението — отвърнах троснато. — Следващия път можеш да изчакаш още малко, преди да ми го кажеш.
Нарязах растението според инструкциите, изчаках пет минути и го хвърлих в кипящата смес. Вонята, която се надигна, бе неописуема.
— Майко мила! — възкликна Делф, покривайки лице с ризата си. Шеймъс избяга в антрето, а Хари Две зарови муцуна в лапите си. Но рецептата изискваше непрекъснато разбъркване, затова аз трябваше да стоя до тенджерата. Защипах носа си с пръсти, а от очите ми избиха сълзи. Няколко минути по-късно, всичко беше готово. Напълних едно шишенце с отварата, запуших го с тапа и двамата с Делф се втурнахме към стаята на Астрея. Заварихме я толкова бледна и смалена, че в първия момент я помислихме за умряла но после видяхме, че все още диша.
— Астрея, успях, нося ти еликсира.
Никакъв отговор.