Приближихме и се наведохме над леглото. Промените в нея ни поразиха. Косата й бе снежнобяла, кожата прозрачна и покрита със старчески петна, а чертите й — изпити и съсухрени.
— Ами сега? — вдигнах лице към Делф.
— Когато бях малък и татко искаше да ми даде някакво гадно лекарство, просто ме хващаше за носа, за да отворя уста и го изливаше вътре.
Накрая именно това и направихме. Излях съдържанието на шишенцето в гърлото на Астрея и отстъпих назад. Отначало не се случи нищо и аз прехапах устни. После тя изведнъж се закашля бурно, изправи се в леглото и отвори очи. И сесиите сякаш започнаха да се свличат от нея една подир друга, като люспи от лук. С отстъпването на старостта косата й потъмняваше, кожата се изглаждаше, чертите се изпъваха, тялото се изпълваше. Сякаш наблюдавах целия й живот да преминава наобратно.
Скоро тя вече седеше пред нас, същата като преди.
— Благодаря ви — промълви, след като си пое дълбоко дъх. По гласа й личеше, че знае точно какво се е случило. — Къде е синът ми?
— Наложи се да го вържем. Беше ти направил объркваща магия. А мен пък се опита да убие.
Тя кимна бавно и стана от леглото.
— Грешката е изцяло моя. А как успяхте да приготвите еликсира?
— Шеймъс набави Дъха на Доминичи. А останалите съставки си бяха тук.
— Но положително гармът и джабитът…
— О, Вега Джейн се справи с тях — отвърна вместо мен Делф. — Нямаше как да й се опрат, дори след като Арчи ги пусна от клетките.
— Арчи ги е пуснал? — възкликна тя. Но удивлението й бързо се смени с разбиране. — Навярно ще да го е сторил от ревност. И гняв.
— Гармът щеше да разкъса Хари Две — казах. — Трябваше да му хвърля убийственото заклинание. Впрочем нямах проблем да го сторя.
Астрея се взря продължително в лицето ми.
— Не се и съмнявам, Вега. Не се и съмнявам. — Тя ме потупа по ръката. — В трудни времена често се налага да съзряваме бързо. А сега, ако ме извините, трябва да отида да видя сина си.
Малко по-късно вратата се отвори и тя се появи отново. В първия момент, щом зърнах отвързания Арчи зад гърба й, скочих и грабнах пръчката.
— Не е необходимо, Вега — спря ме тя с властен жест.
Едва тогава го огледах по-внимателно. Чертите му бяха хрисими, дори някак раболепни.
— Какво се е случило с него?
— Направих му Субсервио — магия за покорство. Сега е напълно безобиден. Естествено, преди това поговорих с него. Опитах се да го накарам да види нещата от моята страна. Но не съм сигурна, че напълно успях.
— Относно Петия кръг… — започнах. — След като си била под влияние на объркващото проклятие, навярно не си ни казала всичко за него.
— Напротив, казах ви всичко, което знам. Дори моето Пророческо око не ми позволява да надзърна в него.
— Да го вземат мътните — измърмори Делф.
— Е, вече е време да потегляте — прекъсна Астрея последвалото кратко мълчание.
— Да потегляме? — повдигнах вежди. — За къде?
— За отвъдната страна на Мочурището, разбира се.
— Искаш да кажеш, още сега?
— Но трябва да знаете, че дори да ви се удаде, това си има цена.
— Цена? Каква цена?
— Най-просто казано, бягството оттук означава вечно затворничество.
Двамата с Делф се спогледахме слисано.
Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Астрея замахва с пръчката си.
— Желая ви успех.
Усетих как очертанията на стаята се размиват около мен.
И после всичко потъна в чернота.
TRIGINTA
Изненада
— Добре ли си, Вега Джейн?
Отворих очи и видях, че Делф се е надвесил над мен.
— Добре ли си? — повтори притеснено той.
Машинално кимнах, макар всъщност да нямах понятие дали съм добре, или не. Надигнах се полека, опитвайки се да събера мислите си. Хари Две протегна лапа и също ме докосна загрижено.
— Къде сме? — Озърнах се наоколо.
— Не знам със сигурност, но трябва да е Глухо бърдо.
— По какво познаваш?
— Виж там — посочи той надясно, където в тъмнината се забелязваха очертанията на висока стена.
— Лабиринтът — прошепнах.
— Тъй реших и аз, да.
— Но защо го е направила? — рекох ядно. — Защо ни е запратила тук ей така, без никакво предупреждение?
— Нямам представа, Вега Джейн. Предполагам, че е имала своите причини.
Изведнъж ме разтърси безумна тревога. Нашите вещи… Магическата ми пръчка! Целебният камък. Дестин. Затърсих трескаво наоколо и изпуснах въздишка на облекчение, когато открих торбите ни до нас, при това добре натъпкани. Отворих ги и видях пакети с храна и бутилки с вода. Кожената сбруя на Хари Две бе пристегната за гърдите ми. На палеца ми блестеше пръстенът с трите куки. Повдигнах наметката си. Около кръста ми бе застегната Дестин. В джоба си напипах Целебния камък и смалената Мълния. Извадих я и я стиснах здраво. Като магическа пръчка тя вече бе станала част от мен и ми вдъхваше спокойствие и увереност.