Застанах с лице към него, а той се залови спокойно да ме обикаля и оглежда.
Носът му не приличаше на никой нос, който бях виждала досега. Имаше три ноздри вместо обичайните две, а също две гърбици, сякаш нееднократно бе чупен. И беше толкова дълъг, че почти достигаше ъгловатата, остро изсечена брадичка. Очите над него имаха цвят на катран. Не само ирисите, но и цялата очна ябълка.
Това с което стискаше жезъла, не бе точно ръка, а нещо като крак на хищна птица, с нокти, по-дълги от моите пръсти. Те бяха целите покрити с кръв, което обясняваше появата на червените петна по дрехите ни. Явно този приятел ни бе дръпнал под земята.
Сега той насочи закривен нокът към мен и Дестин се стегна около кръста ми като менгеме. Увиснах във въздуха, извита назад, подобно на лък, докато гръбнакът ми не взе да пука.
— Виж ти, наистина веригата Дестин — изграчи създанието. После чукна за пореден път с жезъла и аз се строполих тежко върху каменния под. Гълтайки конвулсивно въздух, погледнах към Делф. Устата му бе все така безмълвно отворена, но очите му сочеха някъде встрани от мен.
Разбира се, идиотка такава. Пръчката!
Сграбчих я и със светкавично движение изкрещях:
— Импакто!
Непознатият вдигна спокойно ръка и заклинанието ми отскочи, срещнало невидима преграда. От тавана на тунела се посипаха камъни и прахоляк.
Макар да не бях успяла да му навредя, в израза му сякаш се появи нотка на уважение.
— Ти си магьосница — просъска.
— Знам каква съм — изправих се на крака. — А кой, по дяволите, си ти?
Той не отвърна, само продължи да ме наблюдава мълчаливо.
— Освободи приятелите ми. Веднага! — вдигнах заплашително пръчката.
— Ще се видим пак, керте[3] — отрони се от устните му.
— Какво означава това керте?
Той ми посочи към стените, където примигваха безбройните очи. После се усмихна, оголвайки зъбите си. Те също бяха черни като катран.
— Накрая всички идват при мен — просъска. — Керте.
И за трети път удари по пода с жезъла. Напрегнах се в очакване на поредната атака. Но вместо това устите по стените изведнъж добиха глас. Вече можех да ги чуя! Те надаваха вопли, молеха ме да ги спася. И тези вопли ставаха все по-оглушителни, докато накрая трябваше да запуша ушите си с длани.
Непознатият извика някаква странна дума и моментално се възцари тишина.
Сетне се обърна към мен, разтвори широко челюсти и езикът му се показа навън. Но това всъщност не беше език, не поне не като моя. Беше дълъг, черен и завършваше с три остриета, подобни на върхове на стрели.
— Аз съм Орко — каза. — А тези са мои питомци. Кога ще се срещнем отново, засега зависи от вас. Но не непременно. Нещо може да се случи. — Той се усмихна злокобно. — Нещо винаги се случва.
Свободната му „ръка“ бръкна под черното палто и измъкна отвътре огромен джобен часовник на ръждива верижка. Той го поднесе към лицето ми така, че да разгледам циферблата. По него се мяркаха лица, подобно на падащи звезди, прорязващи небосклона. Появяваха се и изчезваха с поразителна скорост, твърде бързо, за да се преброят или дори да се видят добре.
— Живот — произнесе напевно Орко. — А след това смърт. Керте.
Всичко отново почерня. Усетих как се издигам главоломно нагоре, после срещнах твърда повърхност и замрях неподвижно. Когато отворих очи, пред мен стоеше Хари Две. Седнах и го прегърнах. После се изправих с мъка и поех към мястото, където Делф лежеше проснат върху гроба на своя прародител, Барнабас Делфия.
— Делф! Делф!
Сграбчих го за рамото и го разтърсих. Той се свести и ме погледна.
— Т-това… това н-наистина ли се случи? — промълви с невярващ глас.
Кимнах, дишайки на пресекулки.
— Беше… беше ужасно, Вега Джейн. Толкова много лица. И как се молеха само.
— Те бяха мъртви, Делф.
— Но какво искаше онзи от нас?
— Астрея каза, че бягството от Мочурището означавало вечно затворничество. Чудя се дали не е имала предвид онова, върху стената?
— Значи независимо какво правим, накрая пак ще се озовем там?
Не ми се вярваше тя да ме е обучила с ясното съзнание, че само ще попълня колекцията на злокобното създание.
Изправих се и погледнах напред.
— Да се заемем с Първия кръг — казах.
Това беше единственият ни шанс.
3 Certe (лат.) — сигурно, положително. — Б. пр.
TRIGINTA DUO
Първият кръг
Много скоро стигнахме до костената цитадела, както я бях нарекла в ума си, помнейки описанието на Астрея.