И действително, тя бе толкова висока, че горният й край се губеше от погледа. В тъмнината цялата грамада изглеждаше като зъл великан, преградил пътя ни. И до последния сантиметър бе изградена от кости на всевъзможни същества.
— Струва ми се, Вега Джейн… струва ми се, че някои от тях наподобяват нашите. Кости, имам предвид.
Кимнах, но не отвърнах нищо. Мисълта бе твърде ужасна, за да я допусна.
Делф първи забеляза входа. Не знам дали бях очаквала някакъв величествен портал, но вратата се оказа малко по-голяма от тази на старата ми къща в Горчилище. Дървена и овехтяла, с ръждиви панти и раздрънкана желязна брава.
Приближихме на пръсти, защото това просто изглеждаше естественият начин за придвижване тук. Пред прага спряхме и се спогледахме.
После Делф се пресегна и натисна бравата.
Вратата със скърцане се отвори, разкривайки, ако изобщо бе възможно, още по-плътен мрак отвъд. Отново, както и в тунела под гробовете, събрах куража си и влязох първа. Делф и Хари Две сториха същото и зад гърбовете ни веднага се чу захлопване. Съмнявах се, че каквато и да било магия можеше да ни върне обратно. Оттук нататък пътят ни беше само един — напред.
Намирахме се в Първия кръг. Във вътрешността на перфектния лабиринт.
Пространството пред нас изведнъж се обля в ярка светлина, разкривайки, че и тези стени са точно като външните — направени от кости. От всяка ниша и ъгъл в нас се вторачваха черепи с празни очни гнезда.
След около три метра коридорът свърташе рязко надясно. Последвахме го и се озовахме пред ветрило от цели осем разклонения.
Вдигнах пръчката с намерението да изрека заклинанието Конфузо, рекузо и да оправя цялата бъркотия.
Това така и не ми се удаде.
Цитаделата от кости внезапно се промени. Черепите се превърнаха в дълги пълзящи растения, които се стрелнаха напред и ме сграбчиха, изтръгвайки пръчката от ръката ми. Понечих да изкрещя, но едно от тях се уви около устата ми. Озърнах се ужасена, за да видя как Делф се издига във въздуха като малко дете, с омотани ръце и крака.
И тогава нещо профуча покрай мен.
Беше Хари Две! Моето куче се извърташе и подскачаше, избягвайки лианите, които се мъчеха да го хванат. Когато едно дълго стебло го улови за задния крак, той се извърна и го прегриза на две с едно щракване на силните си челюсти, пълни с остри като бръснач зъби. Колкото и да се опитваха, те не можеха да го пленят. За момент се зачудих накъде се е запътил, докато не го видях да се връща, носейки нещо в муцуната си.
Моята пръчка!
Той се втурна към мен, като ловко се шмугна между две пресягащи се зелени пипала. Ръцете ми бяха безнадеждно приковани, но пръстите ми още можеха да се движат. Хари Две достигна протегнатата ми дясна ръка и ето че аз се вкопчих в заветния предмет.
Но устата ми си оставаше все така запушена, а растенията стискаха и гърлото ми, буквално изцеждайки живота от мен.
Пред очите ми се спусна тъмна пелена, а гърдите ми неистово се напрягаха да поемат глътка въздух.
Не можех да направя магия, без да я произнеса. От безизходица и отчаяние затворих очи и усетих как пръчката започва да се изплъзва от хватката ми.
Тогава чух гласа на Делф и погледнах отново. Целият почервенял, той се бореше с едно дебело стебло, увило като змия тялото му.
— Мълнията! — извика прегракнало. — Използвай копието!
Мълнията.
Уголемих я до пълния й размер и макар че нямаше как да я хвърля с вързани ръце, това нямаше значение. Отдавна знаех, че тя се подчинява не на физическата ми сила, а на тази на съзнанието
Направи го, спаси ни.
Тя послушно излетя и се устреми по коридора, порейки като с нож жилавата зелена маса. Едри късове от растенията летяха като снаряди под напора на ударната й вълна и мачкаха събратята си там, където попаднеха.
Освободени от плена на разкъсаните лиани, Делф и аз се строполихме на земята. Мълнията зави и се понесе обратно към мен. Съмнявах се, че ще имам втори шанс, затова я улових още във въздуха и я смалих до размера на магическа пръчка. Направих разсичащо движение по посока на безбройните виещи се стебла и изкрещях:
— Уитеро!
Те моментално станаха кафяви, изсъхнаха и изпопадаха от стените.
Но аз още не бях привършила.
— Конфузо, рекузо.
Лабиринтът се изправи.
— Тичай, Делф! Давай, Хари Две!
Понесохме се презглава покрай мъртвите лиани, защото нямахме представа дали скоро нови няма да заемат местата им. Накрая все пак трябваше да спрем, защото останахме без сили.
Докато дишах запъхтяна, опряла длани върху коленете си, повдигнах глава и замръзнах на място.