На по-малко от десет метра пред нас, мантикорът стоеше, преграждайки пътя.
Образът върху черната дъска на Астрея даваше твърде бледа представа за страховитостта му.
Този тук бе два пъти по-висок от Делф и три пъти по-широк. Навярно тежеше цял тон. Лъвската му глава бе увенчана с величествена жълто кафява грива, а масивната опашка на влечуго разсичаше със свистене въздуха. Козето тяло по средата изглеждаше недостатъчно масивно, за да съединява тези две свирепи създания.
Хипнотизирана от гледката, не сторих нищо, за да се предпазя.
— Внимавай, Вега Джейн!
Нещо ме блъсна и аз паднах по гръб.
Миг по-късно над нас премина нажежена, пърлеща вълна.
Бях забравила, че проклетият звяр е огнедишащ.
Обърнах се с благодарност към Делф, който ме бе съборил на земята. И ми бе спасил живота.
Приседнах, насочих пръчката и се приготвих да изпратя чудовището в преизподнята, където му беше мястото.
Но то вече не беше там.
По дяволите! Нали беше способно да чете мисли!
Хари Две излая. Извърнах се рязко. Мантикорът се намираше зад нас, на три крачки разстояние. От пастта му се изтръгна рев и нова струя пламъци, но аз действах инстинктивно, без да му дам време да предугади действието ми.
— Ембатлементо.
Огънят се блъсна в щита, създаден от заклинанието, и рикошира в стената на лабиринта.
Един череп ме удари по главата и аз си дадох сметка, че цитаделата е възвърнала първоначалния си вид. Още кости се посипаха около нас.
Те за миг отвлякоха вниманието ми и отново изгубих мантикора от поглед. Къде беше той? Да, ето го там, вляво от Делф.
Вдигнах пръчката, за да го унищожа, но той за сетен път изчезна и се появи на ново място. Така никога нямаше да се справя. Реакциите му бяха далеч по-бързи от моите.
— Хей! — извика в този момент Делф, размахвайки ръце към чудовището. После взе един череп и го запрати по него. Изригна кълбо от пламъци и черепът стана на пепел.
— Импакто! — извиках, насочила пръчката право към гърдите на мантикора.
Ударът го отлепи от земята и го запрати в отсрещната стена от кости. Той се свлече по нея и замръзна в подножието й неподвижен. И мъртъв.
— Ти успя, Вега Джейн — изпъшка Делф. Беше коленичил на земята и държеше болезнено едната си ръка.
Стените от двете ни страни се разтресоха и започнаха да се сгромолясват.
— Хари Две! — изпищях. Кучето скочи на гърдите ми и аз бързо го пристегнах с ремъците. След това сграбчих Делф и се издигнах във въздуха.
Понесохме се стремглаво, лавирайки сред порой от кости, черепи и други отломки. Някои от тях ме улучваха, но аз държах погледа си неотклонно прикован в края на лабиринта.
И тогава цяла грамада от кости се срина пред нас, закривайки малкия черен правоъгълник, където знаех, че се намира изходът.
Насочих пръчката си и извиках:
— Енгълфиадо.
По коридора се надигна талаз от вода и помете преградата, така че все пак успяхме да преминем. Кацнах твърде рязко и всички се натъркаляхме по земята. Освободих Хари Две от сбруята и се изправих на крака.
— Делф, добре ли си? — попитах тревожно.
Никакъв отговор.
— Делф, какво има?
Той се обърна към мен с разкривено от страдание лице и вдигна ръка. Тя бе обгорена почти до черно, с напукана и покрита от мехури кожа.
— Онази гад… май ме уцели.
Моментално извадих Целебния камък от джоба си и го прекарах над ръката му, мислейки за хубави неща.
— Благодаря ти, Вега Джейн — раздвижи пръсти той. — Болката вече изчезна.
Болката може и да беше изчезнала, но по кожата му все още нямаше промяна — почерняла и напукана, като месо, държано твърде дълго над огъня. Усетил, че нещо не е наред, той проследи погледа ми и щом видя състоянието на ръката си, пребледня.
— Делф, съжалявам — казах. — Явно Камъкът не е способен напълно да… — нямах сили да довърша.
— Всичко е наред — успокои ме той. — Поне не боли, нали? Както и при татко. Ето, той е по-зле от мен, а не се оплаква. Нищо, че не изглежда… чак толкова добре.
Виждайки, че въпреки думите му очите ми се наливат със сълзи, той ме улови за ръката.
— Нали сме живи, Вега Джейн. Това е важното. Живи сме!
После отвори торбата си и се зае да навлича чиста риза.
Аз хвърлих поглед наоколо. От двете ни страни бяха започнали да изникват нови дървета, издигайки се толкова високо, че върховете им сякаш докосваха небето.
След броени секунди се оказахме напълно погълнати от нов лабиринт.