— О, не! — простенах отчаяно. Извадих пръчката и тъкмо се приготвях да произнеса заклинанието, което щеше да го изправи, когато започнах да се чувствам странно. Не, „странно“ не бе точната дума. Чувствах се ужасена. Но същевременно знаех, че нещата, които ме ужасяват, никога не са се случвали на мен. В един момент бях животно, разкъсвано от хищник. В следващия — птица, поглъщана жива. Преобразих се в гнусен върколак, а после бях разпрана и изкормена.
Тръснах глава, за да проясня мислите си.
Уиндиго!
Озърнах се и го видях, реещо се ниско над главите ни.
Делф вече беше сграбчил Хари Две и ме теглеше за ръката.
— Давай, Вега Джейн. Бързо!
Излетях вертикално нагоре и продължих да набирам височина, докато дърветата не се оказаха под нас. Уиндигото ни следваше неотстъпно. Засега успявах да запазя преднината, но възникна друг проблем. Небето се разцепи от мълния, а гръмотевицата изтрещя толкова близо, че едва не ни зашемети. И аз знаех причината. Мочурището, както ме бе предупредила Астрея, не искаше да летя над него.
— Делф! — извиках. — Ще трябва да се приземим, иначе бурята ще ни погуби.
— Добре, но преди това поне опитай да осветиш лабиринта — отвърна той през оглушителния рев на вятъра.
Разбрах, че иска да запамети очертанията му, и побързах да хвърля заклинанието:
— Илюмина.
Под ярката светлина плетеницата под нас стана видима като на длан и взорът му бързо се плъзна по нея. Нова мълния удари едно високо дърво точно под нас и въздухът се разтресе от силата на експлозията.
Изпуснах ръката на Делф и той, заедно с Хари Две, полетя към земята.
В същия момент съзнанието ми отново се изпълни с чужди кошмари. Погледнах през рамо и видях, че уиндигото е на пет-шест метра зад мен. Бурята, изглежда, нямаше никакво въздействие върху него.
С усилие прочистих ума си и се стрелнах надолу в мрака да търся падащите си спътници.
— Илюмина!
Съзрях ги в бликналата светлина и се понесох почти вертикално към тях. Никога досега не бях летяла толкова бързо, но все пак изглеждаше, че няма да ги стигна навреме. Не исках да повярвам, че ни е писано да умрем тук и да станем храна на противното чудовище.
Мисълта ме накара да изцедя от Дестин и последната капка скорост. Накрая успях да докопам Делф и да го сграбча за яката. Хари Две все още се намираше в прегръдките му. Започнах да се насочвам отново нагоре, но той ме спря:
— Към лабиринта, Вега Джейн. Към лабиринта!
Трябва да съм забавила ход, защото образите, изпращани от уиндигото, се умножиха. Това, че бяха чужди, не ги правеше по-малко ужасяващи. Хари Две нададе гърлено ръмжене и изскочи от ръцете на Делф.
— Не! — изпищях, но той вече се бе хвърлил върху чудовището, което бе толкова близо, че почти ме докосваше с прозрачните си, фантомни очертания.
Със сетни сили успях да уловя кучето и да го откъсна от неравната схватка. Когато го погледнах обаче, сърцето ми се сви. Част от лявото му ухо липсваше. Докато Делф се държеше за крака ми, пристегнах Хари Две с ремъците за гърдите си, извадих Целебния камък и го доближих над отхапаното място. Знаех, че той не може да възстановява части от тялото, но поне щеше да спре кървенето.
Вече се бяхме снижили дотолкова, че дърветата ни обграждаха от двете страни.
— Наляво! Наляво! — изкрещя Делф.
Направих рязък завой, почти закачайки клоните.
— А сега надясно и после пак надясно — продължи да ме напътства той.
Подчиних се, удивена колко добре е запаметил лабиринта в рамките само на няколко секунди. Уиндигото обаче все още беше по петите ни и аз възнамерявах да сторя нещо по въпроса.
— Хвани се здраво, Делф — изтеглих го нагоре, докато успя да се улови за ремъците, придържащи Хари Две. После насочих пръчката назад и извиках: — Ембатлементо!
Уиндигото успя да избегне преградата, като свърна рязко встрани, но това ми позволи да спечеля време и разстояние.
Обърнах се и разсякох въздуха с пръчката под формата на знака X.
— Омниол!
Заклинанието улучи чудовището право в полупрозрачната гръд и то сякаш буквално пощуря. Изгуби контрол и взе да се блъска в стените на лабиринта. Наблюдавах го как пада все по-ниско, помитайки клоните на дърветата. Съзнанието му си беше отишло, а заедно с него и чувството за посока. Накрая се стовари на земята и остана да лежи там в неподвижна, мъртва купчина.
Издигнах се отново и полетях, следвайки указанията на Делф. Двайсет минути по-късно лабиринтът свърши и ние се озовахме над открито пространство. Бързо кацнах, освободих Хари Две от ремъците и го прегърнах, докосвайки плахо откъснатото му наполовина ухо. От вида му ме болеше толкова, колкото и от обгорената ръка на Делф.