Кървяща и изтощена от това непрестанно убягване на смъртта, си дадох сметка, че трябва час по-скоро да приключа двубоя. Докато колосът се озърташе за други предмети, които да хвърли по мен, аз си набелязах едно високо към трийсетина метра дърво, растящо недалеч. След като изчислих необходимия ъгъл, насочих пръчката към дебелия му дънер и извиках през бурята:
— Уитеро!
Улучих го точно там, където корените се впиваха в земята. Те изсъхнаха и поддадоха под тежестта. Дървото се заклати за няколко секунди и после започна да пада, кършейки с трясък клоните около себе си. Докато колосът осъзнае какво се случва, вече бе твърде късно.
Масивният ствол го удари право в темето и с такава сила, че го заби до колене в земята, преди да го смаже. Погледнах ужасната картина само колкото да се уверя, че съществото е мъртво, преди да полетя обратно към Делф и Хари Две.
Щом се приземих, извадих Целебния камък и го прокарах над окървавеното си бедро. С облекчение усетих как раната се затваря, а болката изчезва.
— Добре ли си, Делф? — попитах.
— О, да — ухили се той. — Страхотно летене впрочем.
— И твоята стрелба си я биваше. — Потупах Хари Две между ушите. — Ти също се справи чудесно.
Докато бързахме към Лакланд и Петра, се мъчех да избърша с наметката лицето и рамото си, оплискани с кръв от откъсната глава на първия колос.
И изведнъж спрях в почуда.
Лакланд бе паднал на колене и… ми се кланяше. После вдигна очи с благоговейно изражение и произнесе:
— Ще ни вземеш ли със себе си, Вега Джейн? Моля те.
Петра от своя страна само стоеше отстрани и наблюдаваше свъсено тази демонстрация на преклонение.
Когато обаче Делф й подаде обратно арбалета и колчана, го дари с ослепителна усмивка и го докосна по рамото.
— Това беше невероятно изпълнение, Делф. Наистина.
После бавно отпусна ръка и ми хвърли предизвикателен поглед.
Стиснах зъби и се направих, че не съм забелязала. Струваше ми се, че дори десет колоса щяха да ми бъдат по-симпатични от нея.
TRIGINTA QUATTUOR
Съюзът
Последвахме ги до техния лагер, който се намираше на километър и половина разстояние. Пътят ни минаваше през гора, толкова гъста, че на моменти едва се провирахме между стволовете. Поне нямаше начин някой колос да ни атакува тук, без да се заклещи още на първата крачка.
За разлика от дърветата край Горчилище тези тук съвсем не бяха високи и прави. Много от тях се виеха, имаха чепати форми и мрачни цветове. Наоколо не се забелязваше нито едно яркозелено листо, а мирисът, излъчван от напуканите им кори, не беше свеж, нито приятен. Всъщност единственото усещане, което долавях, бе на смърт и страх. Всеки звук навяваше мисъл за дебнещи хищници, всяка стъпка можеше да е последната. Гибелта ни сякаш се спотайваше във всяка гротескна сянка на разкривените стебла, а всеки клон като че замахваше да ни удари.
Искаше ми се да затворя очи, за да не ги гледам, но знаех, че не бива. Трябваше да стоя нащрек. Забелязвах, че и спътниците ми се чувстват по същия начин, особено Петра и Лакланд, които имаха мрачен и потиснат вид. Предположих, че и аз щях да изглеждам така, ако цялото ми село бе затрито.
Лагерът не представляваше нищо особено — просто груба дървена барака с навес от къс зебло отпред и постели, състоящи се предимно от изсъхнала шума. В сравнение с него Общежитието в Горчилище изглеждаше направо луксозно.
Храната и другите по-ценни притежания се пазеха в конопен чувал, окачен на един клон. Съмнявах се, че това е безопасно място, но от друга страна, имаше ли изобщо такова място тук?
Лакланд накладе малък огън и всички насядахме около него да сгреем премръзналите си кости. Аз отворих торбата си и разделих с домакините част от нашите запаси. След охолния живот при Астрея направо ми дожаля като ги гледах как стръвно се нахвърлят на няколкото залъка, които им предложих. Знаех, че до не толкова отдавна и аз самата бих сторила същото.
— Кажи ми — рече Лакланд, след като погълна и последната троха от хляба и твърдото сирене, — как по дяволите направи онези… трикове на ливадата?
— С ето това — извадих пръчката от джоба си. — Магия. Обучена съм на нея.
С крайчеца на окото си долових как Петра трепна при жеста ми и изгледа напрегнато вълшебния предмет.
— Не се притеснявай — усмихнах се обезоръжаващо. — Няма да я използвам срещу теб.
Очаквах да покаже известен страх или поне уважение, но изразът й си остана намусен и презрителен.