Делф забеляза раздразнението ми и побърза да се притече на помощ:
— Но Вега Джейн поначало има магически заложби. Не всеки може просто да размахва пръчка и да побеждава разни чудовища като онези на ливадата.
— А ти имаш ли такива заложби, Делф? — Петра отметна коси и сложи дланта си на коляното му — за твърде дълго, както ми се стори. Трябваше да положа усилие, за да не я цапна през ръката.
— Никакви — отвърна той с поклащане на глава. — Аз съм само едър.
— И умен — добавих припряно, преди Петра да е успяла да каже някоя лигава реплика. — Ако не беше той, никога нямаше да се измъкнем от лабиринта. Показваше ми всеки завой, докато уиндигото ни гонеше по петите. А също отвлече вниманието на колосите, за да мога аз да ги довърша.
— Виж ти — погледна го с възхита тя. — Едър и умен, че и симпатичен отгоре. — В този момент забеляза почернялата кожа под ръкава на ризата му и възкликна: — Какво ти се е случило?
— Един мантикор ме изгори — сви рамене Делф. — Вега Джейн му видя сметката, но си останах белязан.
— Бил си се с мантикор? — запърха с ресници тя.
Лакланд я прекъсна със звучно оригване:
— Е, а ние пък разполагаме само с този ръждив меч и арбалета. Предполагам, че доста по-лесно щяхме да изтребваме разни гадове, ако умеехме да хвърляме магии.
Петра, без да му обръща внимание, потъркваше китката на изчервилия се Делф. Станах да сложа още съчки в огъня и сядайки обратно, нарочно се озовах между двама им, така че тя трябваше бързо да си отдръпне ръката.
— Е, и от кого крадете в този пущинак? — попитах. — От други Фурини като вас?
— Вече ви казахме, че сме последните от своя вид — отвърна Лакланд. — Няма други, поне доколкото ни е известно.
— От кого тогава, от зверовете ли?
— Не, не от зверовете.
— Че то кой остана? — учуди се Делф.
— Хиперборите, кой друг — рече Петра, хвърляйки за кой ли път поглед към пръчката ми. Реших, че ще е най-добре да я прибера. — Предполагам, че могат да минат и за зверове, макар че приличат повече на нас от всички проклети създания тук.
Кимнах замислено. Хиперборите. Астрея ни бе споменала за тях. Че са със синя кожа и умеят да летят. А също че могат да бъдат както врагове, така и съюзници.
— Как се държат те? — попитах. — Мразят ли ви, задето крадете от тях?
— По-скоро не — отвърна Петра. — Струва ми се даже, че нарочно ни позволяват, защото знаят, че нямаме нищо.
— Глупости! — озъби й се Лакланд. — Кой ще ти позволи току-така да му вземаш нещата? Крадем си ги честно и почтено.
Според мен краденето трудно може да бъде „честно и почтено“, но реших да си премълча.
— Поне никога не са ни хващали, нито наранявали — изтъкна Петра.
— Защото сме добри, затова — изпъчи гърди Лакланд.
— А къде живеят хиперборите? — попитах.
— О, гнездят където им попадне.
— Гнездят? — възкликна Делф. — Искаш да кажеш, подобно на птиците?
— Аха, по дърветата. И гнездата им са възголемички. Гушат се в тях по няколко наведнъж. За безопасност навярно.
— А как тогава успявате да откраднете от тях?
— Петра умее да се катери като котка — рече гордо Лакланд. — А после пуска плячката на земята, където аз я събирам.
— Каква плячка?
— Месо, зеленчуци, парчета плат, от които си правим ризи и панталони. А също и вода. Държат си продуктите в съдове, изработени от дървесна кора. Улавянето им е малко трудно. Досега съм си чупил веднъж носа и два пъти пръстите.
— Не е чак толкова висока цена, за да се спасиш от гладна смърт — подхвърли Петра.
— Значи казваш, че можеш да ни измъкнеш оттук, така ли? — обърна се Лакланд към мен.
— Не съм споменавала такова нещо. Казах само, че Делф, Хари Две и аз ще прекосим Мочурището.
— А какво има отвъд него?
— Не знам — отговорих чистосърдечно.
— Тогава защо ви е да ходите там? — намеси се Петра.
— Защото каквото и да е, все ще бъде по-добре от тук — каза мрачно Лакланд.
— Е, тепърва предстои да разберем — промълвих тихо, а после добавих на по-висок глас: — Вие какво знаете за произхода си? Ето, ние например се наричаме Уъгморти, или накратко Уъгове. Виждам, че доста приличате на нас. Дали е възможно предците ви също да са от Горчилище?
Делф ме изгледа въпросително и аз свих рамене. Струваше ми се малко вероятно жители на нашето село да са стигнали толкова далеч, но в същото време не виждах друго обяснение.
— Доколкото ми е известно, винаги сме си били тук — рече Лакланд. — Винаги сме били Фурини.
— И никога не сме имали какво да ядем — вметна жлъчно Петра. — Затова пък все някой се е опитвал да ни убие!