— Така е — кимна Лакланд. — Татко ми е разправял как последните Фурини се събрали, за да се бранят от зверовете. Селото ни беше на десетина километра западно оттук. Докато една нощ те дойдоха и ни изтребиха до крак. — Той сведе очи и хвърли едно дърво в огъня. — Проклети гадини.
— Значи вашите родители не са имали никаква представа откъде сте дошли?
— Е, в пергамента може и да пише, разбира се — каза Лакланд.
— Какъв пергамент? — оживих се начаса.
— Кой сега издава тайни? — изгледа го навъсено Петра.
— Виж, ти сама каза, че приличат на нас. А на всичкото отгоре ни спасиха и кожите. Затова не ставай глупава, а им го покажи. Скрит е в една торба, ей на онова дърво.
— Много добре знам къде е! — Петра стана и се изкатери по стъблото с впечатляваща ловкост. Забелязах, че Делф също я гледа, възхитен от уменията й. И може би не само от тях. В следващия миг той долови, че го наблюдавам, и побърза да сведе лице.
Тя скоро се завърна с малка кожена торба, седна със скръстени крака на земята — до Делф, разбира се — и се зае да я отвързва. Извади отвътре овехтял свитък и ми го подаде.
Разгънах го и плъзнах очи през редовете. Почеркът беше прекрасен, но думите бяха на език, напълно непознат за мен.
— За какво става дума в него? — попитах.
— Никога не сме знаели — поклати глава Лакланд. — Нито пък нашите родители.
— Тогава защо ви е да го пазите?
— Защото, когато не притежаваш почти нищо, трудно се разделяш с вещите си. — Той замлъкна, преди да продължи: — Вижте, ние умеем неща, които ще ви бъдат от полза. Жилави сме като камшици и сме отраснали по тези места. Вземете ни с вас, няма да съжалявате.
Двамата с Делф се спогледахме и той кимна.
Обърнах се отново към Лакланд и Петра и казах:
— Значи, решено.
Всички се ръкувахме и аз добавих:
— Но ви предупреждавам, че ще бъде опасно.
— Голяма промяна, няма що — измърмори Лакланд.
Засмяхме се на шегата и атмосферата отведнъж се разведри.
Тогава не осъзнавахме, че това ще е последният ни смях за дълго време напред.
TRIGINTA QUINQUE
Пергаментът
Беше среднощ и аз бях поела първия пост. Седях с магическата пръчка до себе си, насочила всичките си сетива към смълчаната гора. Измина доста време, преди да видя, че един от спящите се размърдва. Беше Делф. Той стана от постелята си от изсъхнала шума и се доближи до мен с арбалета в ръка — оръжието на Петра, което бе използвал така удачно в битката срещу колосите. Откачих Дестин изпод наметката си и го изчаках да я пристегне на кръста си. Подадох му също и Целебния камък. Пръчката, естествено, оставих при себе си.
— Нещо обезпокоително? — попита той, застъпвайки на моето място.
— Не — поклатих глава.
— Е, тогава иди да поспиш, Вега Джейн.
— Кой ще поеме третата смяна?
— Петра. С нея вече се разбрахме.
— Не се и съмнявам. — Острият ми тон го сепна и изненада дори мен самата.
— Какво има? Добре ли си?
— Нищо ми няма.
— Струва ми се, че премълчаваш нещо. — Продължих да се муся, но той настоя: — Хайде, Вега Джейн, седни тук и ми кажи.
— Добре тогава — рекох троснато. — Просто двамата с Петра някак много бързо се сприятелихте.
— Жал ми е за нея и Лак. Представи си какво е да изгубиш всичко.
— Но тя постоянно… те зяпа, докосва те. — Знаех, че думите му звучат глупаво, но никакви други не ми идваха наум.
За негова чест Делф не се изсмя, нито се опита да омаловажи казаното.
— Да, видях, че не ти стана приятно, като видя, че я гледам. Но трябва да знаеш, че за това си има причина.
— Каква причина?
— Помниш ли, когато още в началото Лак попита накъде сме се запътили?
— Да, и ти му каза, че прекосяваме Мочурището, а той те нарече малоумен.
— Именно. Още тогава забелязах, че Петра се държи така, сякаш изобщо не смята идеята за чак толкова малоумна.
— Тоест?
— Тоест стори ми се, че и тя също иска да се махне оттук.
— Че кой не би искал? — изсумтях.
— Не, не, тя сякаш знаеше, че това е възможно. Че има друго място, където може да се отиде, разбираш ли?
Идеята ме порази.
— Искаш да кажеш, че си успял да прочетеш всичко това по лицето й?
— То си беше очевидно, Вега Джейн. Аз може рядко да говоря, но също така и рядко пропускам нещо.
Сконфузих се. Явно бях твърде свикнала с Делф и понякога дори не си давах сметка каква късметлийка съм да го имам до себе си.
— Значи у Петра може да се крие повече, отколкото сме предполагали — казах.