— И все пак ми е жал за нея.
Въздъхнах. Ах, тези Мъжки с техните меки сърца!
— Е, благодаря ти, Делф. Радвам се, че го обсъдихме.
— Моля, пак заповядай.
Отидох под навеса и легнах при другите двама, като положих торбата под главата си вместо възглавница. Хари Две се сви на кравай до мен. Затворих очи, но сънят не идваше.
Откъде Петра можеше да знае за място отвъд Мочурището?
Бръкнах в джоба на наметката си и извадих оттам измачкания пергамент. Насочих пръчката към него и прошепнах:
— Илюмина.
Той се освети, но това не ми помогна да разчета странните криволици на непознатите писмена. След като известно време ги съзерцавах безпомощно, цапнах по свитъка с пръчката.
— Добий някакъв смисъл!
И в следващия миг челюстта ми увисна. Думите започнаха да се сливат и да се въртят като вода, стичаща се в канал. Но не изчезнаха, нито се преобразуваха в други, по-понятни за мен. Вместо това постепенно се подредиха и оформиха изображение на лице. Старо и набръчкано, с гъста, бяла брада. Взиращо се директно в мен.
— Кой държи пергамента? — помръднаха устните му.
Ама че дяволия, помислих си и отговорих с разтреперан глас:
— Аз.
— Името ти?
— Вега Джейн.
Старецът сякаш обмисли отговора за секунда. Аз се възползвах от възможността да огледам наоколо. Лакланд и Петра спяха дълбоко. Делф седеше твърде далеч, за да ме чуе, при това с гръб към мен. Единствено Хари Две сумтеше тихо с наклонена настрани глава, следейки случващото се.
— Не те познавам — каза лицето.
— Е, аз също не те познавам.
— Откъде се сдоби с пергамента?
— От Лакланд Сайфърс и Петра Сонет. Те са Фурини и го пазят.
Старецът кимна, но не каза нищо.
— Никой не знае какво пише вътре — добавих. — За тях това са само драскулки.
— Значи ти сигурно притежаваш вълшебна пръчка.
— Да.
— Магьосница… Или вещица, ако предпочиташ. Откъде си?
— От Горчилище. Но ме обучиха в магия, след като го напуснах.
— И с каква цел са го сторили?
Това старче започваше да става твърде любопитно.
— Нужни ли са толкова много въпроси?
— Заключен съм в ръкописа от много дълго време без никой, с когото да разговарям. Ти също щеше си приказлива на мое място.
В това поне имаше логика.
— Е, кой си тогава? И как изобщо си се озовал вътре?
— Името ми няма да ти говори нищо. Както и твоето на мен.
— Ако си толкова стар, може и да познавам някой от потомците ти.
— Имам предвид, че не съм истинско, живо същество.
Очите ми се разшириха.
— А какво си тогава?
— Завет.
— Завет? Какво е това?
— Събрание от спомените на онези, които са живели. Един вид запис, ако щеш, на тяхната памет.
— Значи в теб се съхраняват познанията на Фурините?
— Не техните, не. Дори не знам как съм попаднал в ръцете на тези Фурини.
— А чии тогава?
— Аз датирам много по-отдавна. От времето на онези, които са създали това място.
Затаих дъх. Този приятел можеше да се окаже полезен. В много отношения.
— Добре, но защо са всичките объркващи надписи върху пергамента?
— За защита. В случай че се озове не у когото трябва.
— Разбирам. Много умно, имайки предвид, че Маладоните също умеят да правят магии.
Той фиксира погледа си върху мен и бях сигурна, че ме вижда също толкова добре, колкото и аз него.
— А откъде си научила за тях?
— От Астрея Прайн. Познаваш ли Астрея?
— Няма как да познавам когото и да било. Аз съм просто завет. Но съм чувал името. Тя е могъща магьосница. Всъщност тя е Пазителката на Мочурището.
Озърнах се предпазливо, но както и преди, всичко тънеше в покой.
— Казваш, че можеш да бъдеш извикан с помощта на магическа пръчка. Ами ако нейният собственик е Маладон?
— Щях да разбера.
— Как?
— За мен магическото присъствие на Маладоните излъчва само тъмнина. Твоето, от друга страна, е силна, ярка светлина.
— Тръгнали сме да прекосяваме Мочурището — казах. — Ще ни помогнеш ли?
Той поклати глава.
— Това е невъзможно.
— Но ние стигнахме до къщата на Астрея — рекох предизвикателно. — Преодоляхме перфектния лабиринт в Първият кръг и се справихме с мантикора и уиндигото. И ето че сега сме във Втория кръг, където аз вече убих два колоса.
Тирадата ми сякаш го накара да се замисли.
— Впечатляващо — произнесе накрая.
— Значи ще ни помогнеш?
— Не знам как.
— Спомена, че носиш спомените на онези, които са изградили Мочурището.