— Вярно е.
— Кажи ми тогава, освен всички зли зверове във Втория кръг има ли и същества, способни да ни подкрепят?
— Хиперборите — отвърна незабавно той. — Най-добре да се сприятелите с тях.
— Как?
— Те откликват на обичайните неща, върху които се гради приятелството. Уважение и доброта. А сега съм уморен. Не съм говорил толкова много от… всъщност никога.
— Но мога да те повикам пак, нали?
— Ако желаеш. Просто почукай пергамента с пръчката, както направи сега.
— Няма ли да ми кажеш поне името си?
— Можеш да ме наричаш Силен, Вега.
И преди да успея да отговоря нещо, той изчезна, а непонятните надписи се появиха отново върху пергамента. Станах, изтичах при Делф и му разказах всичко. Докато слушаше, очите му все повече се разширяваха от почуда.
— Значи Силен, а? И всичко е запечатано в паметта му?
— Да. Какво мислиш?
— Мисля, че трябва да открием тези хипербори. — Той хвърли поглед към лагера, където спяха Петра и Лакланд. — И те могат да ни помогнат за целта. Щом крадат от тях, значи все трябва да ги познават, нали?
Въпреки истината в думите му настроението ми леко помръкна поради една очевидна причина.
Проклетата Петра.
TRIGINTA SEX
Хиперборите
Събудих се и зърнах гледка, от която ми се прищя изобщо да не бях отваряла очи.
Делф бе свалил ризата си, а Петра натриваше обгорената му ръка с някакво мазило, което бе забъркала в дървена купичка. Двамата бъбреха оживено и тя тъкмо се смееше на нещо, казано от него.
Погледнах към Лакланд и видях, че неговият взор също е мрачно прикован в двойката. Не знам дали изпитваше някакви по-специални чувства към Петра, но все пак двамата бяха прекарали доста време заедно. А може би просто му бе трудно да свикне с нашето присъствие.
Станах и отидох при тях.
— Да не вземеш да настинеш какъвто си гол — подхвърлих на Делф, като очаквах да се смути и да побърза да си облече ризата. Но той само се ухили.
— Не бой се, Вега. Пет се грижи добре за мен. Не знам с какво ме маже, но е истинско блаженство, повярвай!
За малко не се препънах. За пръв път през живота си Делф ме наричаше просто Вега. Откакто се помнех, бях за него Вега Джейн. Но не и днес.
А имаше и друго.
— Пет? — повдигнах вежди.
Тя се фръцна с престорена усмивка. Едва се сдържах да не извадя пръчката и да я превърна в… не знам точно в какво, но определено в нещо гадно.
— Петра е твърде официално — каза. — Приятелите ме наричат просто Пет. А ние с Делф сме приятели, нали? — После вдигна дървената си купичка. — Виж ти, мехлемът ми се сгъстил. Ще донесеш ли малко вода да го разредя, Вега Джейн?
Е, рекох си, и аз мога да играя тази игра.
Помолих Петра да отнесе съдинката до близкото дърво, произнесох заклинанието Спрингато еруптикус и от клоните потече вода.
— Това е удивително! — възкликна тя.
Замахнах малко по-силно с пръчката и струята се превърна в буен водопад, измокри я от глава до пети и я събори на земята.
— Опа, извинявай! — престорих се на изненадана.
Но тя се смееше.
— Няма нищо, Вега. И без това не се бях къпала скоро.
Въпреки яда, който й бях набрала, не се сдържах и също прихнах. Звучеше точно като нещо, изречено от мен самата.
— Знаеш ли — казах, докато тя отръскваше мократа си коса. — Ще се наложи да ни отведете до хиперборите.
— Хиперборите? — намеси се в разговора ни Лакланд. — Че защо?
— Ще ни трябва помощта им, за да преминем през Втория кръг.
— С какво биха могли да ни помогнат те? — попита Петра.
— Ще разберем, щом се срещнем с тях. Казахте, че живеели в гнезда, нали?
— Да, високо по дърветата.
— Е, не е проблем, аз мога да летя. Защо не го направим още сега?
Запроправяхме си път през гъсталака — Петра въоръжена с арбалета, а Лакланд с грубоватия си меч. Делф бе нарамил брадва, с която го бе снабдила Петра, а аз имах своята пръчка. По едно време Лакланд вдигна ръка. Всички спряхме и се скупчихме под няколко превити, възлести дървета.
— Ето там горе са — прошепна той. — На около петдесет метра височина.
— Откъде знаеш? — попитах го тихо.
— Вслушай се внимателно.
Нададох ухо и чух нещо като приглушено жужене. Погледнах към Лакланд и той кимна с усмивка, която обаче бързо изчезна.
— Така разговарят помежду си. Бръмчат като пчели.
— А как се бранят? — Улових го за лакътя.
— Преди време видяхме глутница амароци да нападат малките им, докато бяха на водопой — отвърна вместо него Петра. — Спуснаха се отгоре им бързо, преди те да успеят да отлетят. Но тъкмо да ги докопат и отнякъде се появиха дузина възрастни хипербори. Проклетите кръвопийци дори нямаха време да разберат какво се е случило.