— От Астрея Прайн. Тя иска да ги премина и да напусна това място.
— Наистина? — Той взе от купата портокал и като го разкъса с нокти, лапна замислено едно парче заедно с кората. — Мадам Прайн иска това?
Извадих пръчката нарочно, за да я види.
— Да. Познаваш ли я?
Погледът му се спря върху магическия предмет.
— Разбира се. Тя е Пазителката на Мочурището.
— Готови сме да поемем всички рискове. Просто искаме… да бъдем информирани.
— Да, винаги е за препоръчване да си информиран. — Той замлъкна, докато подбере внимателно думите си. — Наоколо дебнат достатъчно опасности.
— Именно затова съм при теб. Вярно, Астрея ме обучи, но ако знаеш неща, способни да ни попречат или помогнат в начинанието, ще съм ти признателна да ми кажеш за тях.
— В Мочурището се среща какво ли не — отвърна Мича. — Имам предвид не само зверовете.
Това изостри любопитството ми. Явно Силен ненапразно ме бе насочил насам.
— Какви създания? — попитах.
— Например една могъща стихия, на име Фин. Тя може да прави много неща. Полезни неща.
— Астрея ли я е създала?
— Не. Не всичко тук е дело на създателите на Мочурището.
Лицето ми посърна.
— Значи на Маладоните?
— Знаеш и за Маладоните, така ли?
— Както очевидно и ти.
— Може и Маладоните да са създали Фин — въздъхна той. — Не съм сигурен. Но съм сигурен, че е строго охранявана.
— От кого?
— От сборище еринии. Същества, в чиито коси се вият отровни змии, а от очите им капе кръв. Имат способността да урочасват и да те карат да се самоубиеш.
Само това ми липсваше.
— Къде е това сборище?
— На три километра оттук, в малка пещера под един хълм. Ако искаш, ще те отведа. — И той ме изгледа изпод вежди, очаквайки с любопитство отговора ми.
Вероятността в Мочурището да се подвизават Маладони ме изпълваше с безпокойство и подозрение. Към всеки и към всичко.
— Защо ни помагаш, Мича? — попитах, водена от тази мисъл. — Та ти дори не ни познаваш.
— Не, но познавам мадам Прайн. И се възхищавам на смелостта, особено у някой толкова млад. Честно казано, не ми се вярва да оцелееш. Но въпреки това се радвам, че се опитваш.
Защо ли думите му не ме накараха да се почувствам по-добре?
TRIGINTA SEPTEM
Могъщата Фин
Понеже не можех да използвам Дестин, без да предизвикам нова буря, се наложи Мича да ме носи. Други хипербори, в това число Трой и Ишмаел, се погрижиха за превоза на останалите. Щом мярнах паникьосаното изражение на Лакланд, едва сдържах усмивката си. Петра от своя страна се държеше съвсем спокойно.
Не след дълго започнахме да се снижаваме и аз забелязах очертанията на хълма. Отворът на пещерата не се виждаше — може би заради падналия сумрак, макар едва да бе превалило пладне. Проклетото Мочурище! Приземихме се меко и Мича ме пусна от ноктите си. Когато и останалите накацаха наоколо, той ни предупреди:
— Запомнете, никога не поглеждайте към змиите. Гледайте ериниите само в очите. Така няма да ви вземат ума и да ви накарат да се самоубиете. — Сетне постави ръка върху рамото ми. — Успех!
— Благодаря ти — отвърнах.
Хиперборите разпериха криле и отлетяха обратно.
— Да действаме — обърнах се към другарите си. — Аз ще вляза в пещерата, а вие ще стоите тук и ще пазите входа. Ако възникне проблем…
— Ти да не си се побъркала? — прекъсна ме Делф. — Не те пуснах сама срещу колосите, а сега да те оставя на някакви си еринии?
— Ние сме четирима — рече твърдо Лакланд. — Най-добре да се бием рамо до рамо.
Хари Две тутакси изджафка и той му хвърли развеселен поглед.
— Е, добре, петима.
— Но аз имам магическа пръчка — възразих.
— Аз пък меч — парира ме Лакланд.
— А аз своя арбалет — добави Петра.
— В тъмната пещера — заключи Делф, размахвайки брадвата — ще ти трябва някой с добра ориентация, а това съм аз!
Понечих да протестирам, но по израженията на лицата им отгатнах, че ще бъде безполезно. Трябваше да ги поваля в безсъзнание, за да им попреча да ме последват. И тогава изведнъж ме обзе горещо чувство на благодарност. Всички те бяха готови да рискуват живота си, за да ми помогнат.
— Добре тогава. Но попаднем ли на онези еринии, не забравяйте какво ви заръча Мича. — И аз пристъпих към тъмнеещия вход. — Илюмина! — Вътрешността на пещерата се озари от светлина и ние влязохме, озъртайки се предпазливо за зловещи същества със змии в косите.
— Как изглежда тази Фин? — Делф прошепна думите съвсем тихо, но те все пак отекнаха под каменистия свод.