— Не бой се, добре съм.
Приседнах и се огледах.
Недалеч от нас Петра почистваше раната върху главата на пъшкащия Лакланд.
И тогава с ужас забелязах, че Хари Две е целият покрит с кръв.
— Какво му е?! — извиках и понечих да се втурна към него, но Делф ме удържа.
— Нищо му няма, Вега Джейн. Някакъв остър камък му беше съдрал кожата, докато изхвърчахме от пещерата, но аз го изцерих с Камъка и сега е като нов. — Той посочи с палец към Лакланд. — Исках да излекувам и него, но Петра не ми позволи. Май все още не ни вярва напълно.
— Как изобщо успяхме да се измъкнем? — попитах, изправяйки се с олюляване на крака.
Вместо отговор Делф извади Фин и ми я показа. Връвта все още бе плътно омотана около нея, но първият възел стоеше развързан.
— Предполагам, че това тук има нещо общо.
— Не може да бъде. Вятърът, който се надигна и ни измете от пещерата… Нима е дошъл от нея? — После си спомних нещо друго и се обърнах към Петра: — Ти беше тази, която развърза възела. Откъде се досети какво да сториш?
— Не знам — отвърна неопределено тя. — Просто исках да накарам проклетата дяволия да направи нещо. Явно съм извадила късмет.
Погледнах към Делф, който кимна със сериозно изражение.
— Добре, че й е дошло наум. Иначе досега всички да сме мъртви.
Лакланд от своя страна се подсмихваше доволно.
— Такава си е тя, Пет. Винаги се сеща как да постъпи, щом стане напечено.
На мен обаче не ми беше до смях. За разлика от останалите бях видяла отблизо действията й в пещерата. Тя бе напълно наясно какво върши.
— Да, голям късмет — изрекох, като й хвърлих изпълнен с недоверие взор и прибрах Фин в джоба на наметката си.
— Но дори да умеем да пускаме силен вятър — каза Делф, — как това ще ни помогне да преминем Втория кръг?
— Нямам никаква идея — отвърнах чистосърдечно и отново се обърнах към Петра: — Ти случайно да имаш?
— Не — поклати невъзмутимо глава тя, докато продължаваше да почиства цепнатата глава на Лакланд.
Взех Целебния камък, отидох до тях и го прокарах над раната, мислейки за хубави неща. Раната моментално изчезна.
— По дяволите! — възкликна невярващо Петра.
— Какво е това нещо? — попита Лакланд, прокарвайки предпазливо пръсти по зарасналата си кожа.
— Нашият най-добър приятел. Особено по тези места. — Прибрах Камъка и продължих: — Хайде, да се махаме оттук, преди да се е свечерило. Ще намерим подходящо място за лагер, а утре рано ще продължим пътя си.
Лакланд съзерцаваше гъстия лес, простиращ се пред нас.
— Какво според вас има там?
— Купища проклети създания, жадуващи за кръвта ни, ето какво — рече Делф.
Нарамихме торбите и поехме напред. Бих дала мило и драго да полетя, но знаех добре какво ще последва. Завиждах на хиперборите, които се носеха накъдето си щат, без да предизвикват бури и гръмотевици.
Дълго се промъквахме сред дърветата, растящи толкова плътно едно до друго, че час по час се налагаше да използвам магии, за да разсея плътния мрак. Накрая, когато краката вече едва ни носеха, спряхме за нощувка на една полянка.
Петра и Делф събраха съчки, а аз ги запалих с помощта на пръчката. Лакланд носеше железен тиган, в който стоплихме част от провизиите. За пиене имахме само вода, от която отлях и на Хари Две в дървена купичка.
Връщайки се мислено към схватката с ериниите, отначало се почувствах обнадеждена от факта, че всички се бяхме сражавали така добре заедно, но после постепенно духът ми помръкна и в съзнанието ми се заредиха картини, една от друга по-зловещи. Във всяка от тях ние лежахме мъртви, а орди от зверове се скупчваха над нас, точейки лиги за предстоящото угощение. Какво ли щеше да стане, ако тези твари някога достигнат Горчилище? Брат ми и всички останали Уъгове ще загинат. Потреперих при мисълта и опитах да се съсредоточа върху по-ведри неща.
След като се приготвихме за сън, а Делф пое първата стража, се промъкнах до проснатия върху купчина сухи листа Лакланд.
— Днес се би храбро — подех.
— Направих каквото можах. Но мечът ми не представлява нищо пред твоята вълшебна пръчка.
— Идвал ли си толкова навътре в гората преди?
— Не се е налагало, пък и не съм имал желание. — Той се усмихна, но отново доби сериозно изражение и се загледа в догарящия огън. — Трудно е да се разделиш с познатите неща. Но кой съм аз, та да го казвам. Ето, вие сте изоставили родното си село, за да дойдете по тези места.
— За да преминем през тези места — поправих го.
— Да, вярно.
И двамата замълчахме, заслушани в пропукването на жарта.