— Мислиш ли, че действително ще успеем? — промълви тихо той и едва сега си дадох сметка, че всъщност не е много по-възрастен от мен.
— Не знам, Лак — свих рамене.
Той потърка сплъстената си брада.
— Ще ми се да имаше начин да надзърнем какво има отвъд.
— Каквото и да е, надявам се да е по-добро от тук.
Той се изкиска.
— Трудно може да е по-лошо, нали?
Не бях чак толкова сигурна.
Пожелах му лека нощ и отидох да приседна до Петра. Исках да я разпитам отново за Фин, но сякаш предугадила намерението ми, и ме изпревари с думите:
— Значи според теб има още три кръга след този, така ли?
— Да.
Тя изпусна дълга въздишка, зареяла взор в посоката, от която бяхме дошли.
— Да не би да съжаляваш, задето тръгнахте с нас? — казах.
— Не, защо? У дома бе само въпрос на време да ни убият. Дали тук, или там — каква е разликата? Между другото, ти и Делф… само приятели ли сте?
Дали сме само приятели? От една страна, отношенията ни бяха като на брат и сестра. А от друга? Вярно, бяхме се целували.
— Защо те интересува?
— Защото го харесвам.
— Аз също го харесвам.
— Е, предполагам, че това отговаря на въпроса.
Двете се спогледахме и аз усетих хладно свиване под лъжичката. За да го прогоня, извадих от джоба си Фин.
— Никога нямаше да се сетя да развържа възела — казах, — а все пак съм обучена за магьосница.
Усетих как напрежението надвисва като тъмен облак помежду ни.
— Значи може би е трябвало да те обучат по-добре.
Почти се усмихнах на саркастичната й реплика. Почти. Защото отново думите на Петра бяха същите, които и сама бих произнесла.
Оставих я и отидох да си легна, като подложих торбата с провизии под главата си вместо възглавница. Мислите, роящи се в съзнанието ми, не ми даваха покой. Изрових свитъка пергамент, разгънах го и след като се уверих, че никой не гледа, го почуках с пръчката.
След секунда образът на Силен отново изникна сред непонятните криволици.
— Последвахме твоя съвет — казах. — Сприятелихме се с хиперборите и успяхме да вземем Фин от ериниите.
— Взели сте Фин? — повдигна изненадано вежди той. — Наистина?
— И разбрахме, че развързването на единия възел предизвиква силен вятър. На какво още е способна тя?
— Да ви защити от най-голямата заплаха, която ще срещнете във Втория кръг. Носиш ли я у себе си?
Леко разочарована от неопределения отговор, извадих дръвцето и му го показах.
— Много добре — рече Силен. — Фин е магична стихия с определени качества. Както виждаш, има три възела. Вече сте изпитали на гърба си вятъра, предизвикан от първия. Развържете ли втория, ще настане истински ураган.
— А какво предизвиква третият? — попитах с мисълта, че ми е трудно да си представя ураган по-силен от онзи, който ни бе издухал от пещерата.
— Вятър с невъобразима мощ, многократно надхвърляща най-свирепата буря, надигала се някога на земята.
Сведох очи към предмета в ръката си. Нима наистина подобна стихия можеше да е заключена в нещо толкова просто?
— И как точно — попитах — това ще ни предпази от най-голямата заплаха във Втория кръг?
— Уви, задаваш ми въпрос, на който нямам конкретен отговор. Знам единствено, че Фин ще ви бъде от голяма полза.
Хвърлих поглед към спящите Лакланд и Петра.
— А откъде са дошли те? Фурините, на които попаднахме тук?
— При основаването на Горчилище — започна той след известна пауза — бе създадено също и Мочурището. За да го заобиколи сигурно и отвсякъде, правейки излизането от него невъзможно.
— Почти невъзможно — поправих го. — Но продължавай.
— Имаше време на преселение от великите бойни полета към Горчилище, докато се изграждаше обкръжаващата територия, известна като Мочурището. Естествено, не можеше да се очаква това преселение да бъде пълно.
— Тоест?
— Тоест някои останаха в капан и така и не се добраха до селото.
— Останали са тук?
— Да. Без съмнение повечето намериха смъртта си. Но една малка част оцеляха и дори имаха потомци. Тези потомци продължиха да се борят, докато накрая останаха само най-приспособените. Или може би онези с най-голям късмет.
— Но как са могли да ги зарежат? — възкликнах потресена.
— Не забравяй, че тогава цареше всеобщо объркване и хаос, Вега Джейн.
— А възможно ли е — попитах със смътната мисъл за Петра — някои от оцелелите да са имали маладонска кръв?
— Няма как да съм сигурен. Но дори да е така, и те самите навярно не го знаят.
— Глупости! Всеки е наясно какъв е.