— А ти беше ли наясно, че си магьосница?
Не намерих какво да отговоря. Бавно сгънах пергамента и го прибрах обратно в джоба си.
Легнах по гръб и затворих очи, но сънят все така не идваше. Не беше чак толкова трудно да приема, че пущинакът наоколо гъмжи от създания, готови да ме разкъсат просто защото са диви зверове. Но ако Петра беше Маладон? Ако съзнателно и коварно ни водеше към някаква клопка?
Струваше ми се, че най-опасният ми враг лежи тук в мрака само на няколко крачки от мен.
TRIGINTA NOVEM
Неочакван посетител
През следващите три дни и нощи напредвахме по тесните, виещи се пътеки без да срещнем никаква заплаха. Това навярно трябваше да ме успокои, но аз се чувствах все по-притеснена. Непрестанно имах усещането, че на поредния завой ще бъдем нападнати от нещо, което няма да можем да надвием.
Всеки път, щом спирахме за храна или почивка, забелязвах, че и останалите се чувстват по същия начин. След като едва не бяхме загинали в кошмарното леговище на ериниите, не бе чудно, че нервите на всички ни са изопнати до краен предел.
Изминаха още две денонощия — и отново никакво живо същество не пресече пътя ни, било то приятел или враг. Не се чуваше дори шумолене на гризач или пърхане на птичка. Вече всяка битка ми се струваше за предпочитане пред морето от преплетени дървеса и безкрайното крачене с товара на гръб. Настроението ни ставаше все по-мрачно, в тон с тъмнината наоколо, която непрестанно трябваше да разпръсвам със заклинания. Съчетанието от безрадостния пейзаж и пълните ни с опасения сърца водеше до задушаваща потиснатост и меланхолия.
Накрая вече дори ставането сутрин ни се удаваше трудно, Надигахме се, хапвахме надве-натри и отново повличахме нозе, без да разменим и дума помежду си. През целия ден лицата ни бяха навъсени, а редките реплики — остри и заядливи.
Лакланд почти не отваряше уста, само гледаше кръвнишки.
Петра не гледаше кръвнишки, но час по час въздишаше злощастно.
Дори Делф не приличаше на себе си. Веднъж кресна на кучето ми само защото то неволно се заплете в краката му, карайки го да разлее малко вода. Единствено Хари Две успяваше да се държи на ниво. Припкаше с бодро навирена опашка, макар да личеше, че всичките му сетива са нащрек. Бях му благодарна за това, но все пак то не бе достатъчно, за да повдигне духа ни.
За поредна вечер се бяхме скупчили край лагерния огън, когато Лакланд неочаквано избухна:
— Това, което правим, е истинска тъпотия!
— Кое по-точно? — сопнах се аз.
— Да вървим ей така, като гламави овце. Откъде да знаем, че не се движим в кръг? Може ли изобщо някой да различи едно проклето дърво от друго?
— Защо тогава ти не излезеш отпред да водиш? — сряза го Делф.
— Той просто казва онова, което всички си мислим — намеси се Петра, сетне ме посочи с пръст. — Нали Вега уж знаеше накъде сме се запътили.
Изгледах я и усетих как в гърдите ми се надига старата омраза.
— Ето това е, което ме прави водач — вдигнах пръчката. — Щом толкова искате, тръгвайте сами. Да видим докога ще оцелеете.
— И как по-точно да стане? — озъби се Лакланд. — Ти ни откъсна от местата, които познавахме.
— Нали сам си изпроси да дойдеш с нас — скочи и Делф и двамата застанахме лице в лице срещу Лакланд и Петра.
— Защото мислех, че знаете какво правите! — ревна другият и извади меча.
Делф улови с две ръце брадвата.
Петра насочи арбалета си.
В този миг ми хрумна нещо, казано от Астрея. Нещо, което досега ми бе убягвало, но изведнъж ми стана ясно като бял ден.
Че Вторият кръг е безкрайно потискащ и че ако се поддадем на влиянието му, чувството на депресия може да ни завладее. Най-сетне разбирах какво е имала предвид.
— Чакайте — казах. — Астрея ни предупреди за това. Всичко идва от магията, с която е пропито това място. Тя ни побърква!
— Да пукна дано! — свали брадвата Делф.
Но Лакланд, явно изгубил всякакъв здрав разум, неочаквано кресна:
— Застреляй кучето, Пет! Аз ще се погрижа за тях двамата.
Инстинктивно вдигнах пръчката и извиках:
— Ембатлементо.
Неговото острие и нейната стрела удариха едновременно щита, издигнат от заклинанието. Отблъскващата му сила бе такава, че и двамата изпопадаха на земята.
— Енснарио — произнесох, без да се бавя. Появилите се върви ги омотаха като пашкули, но това още не беше достатъчно. — Импакто — добавих. Краищата на вървите се впиха дълбоко в пръстта.
— Вега Джейн — дръпна ме за ръката Делф. — Ако това нещо е във въздуха, можеш да използваш…