— Знам, Делф. Знам какво трябва да направя. Само се дръж за мен. Хайде, Хари Две! — подвикнах на кучето си.
То скочи на гърдите ми и аз го пристегнах здраво с ремъците. После насочих пръчката надолу.
— Енснарио.
От земята изскочиха дебели корени и се обвиха около краката ни.
Извадих Фин от джоба си и погледнах Делф.
— Ако се вярва на Силен, сега ще стане далеч по-страшно, отколкото в пещерата на ериниите.
Той преглътна буцата в гърлото си и обгърна мен и Хари Две с огромните си ръчища.
— Готов ли си? — попитах.
— Готов съм.
Изрекох безмълвна молитва и развързах втория възел.
Въздухът около нас се превърна в могъща, отприщена река. Дърветата в цялата гора се превиха като стръкове трева. Трябваше да затворя очи, а после да прикрия носа и устата си, но въпреки това едва смогвах да си поема дъх.
Никога не бях изпитвала подобна сила. Въпреки коренищата, вплели здраво нозете ни, усещах как се откъсвам от земята. Пръстите ми едва удържаха магическата пръчка, а изгубех ли я в тази стихия, с нас беше свършено. Дали, вместо да ни спаси, Фин нямаше да провали и последния ни шанс за оцеляване? През воя на вятъра чувах виковете на Делф, който се отделяше от мен и Хари Две.
Погледнах към Петра и Лакланд. Магическите нишки се късаха като конци и само една от тях още ги удържаше от неминуемата гибел, която щяха да срещнат, размазвайки се в стволовете на дърветата. Ето, че и тя също се изтръгна от земята и те полетяха като сламки във въздуха. В следващата секунда и ние ги последвахме.
Не можех да изрека друга магия, защото напорът на вятъра не ми позволяваше дори да отворя уста, камо ли да замахна с пръчката.
В своята глупост бях погубила всички ни.
И тогава вятърът изведнъж спря. Един подир друг се натъркаляхме като круши по земята — уплашени, но иначе живи.
Предпазливо станах и се огледах наоколо. Недалеч видях Петра и Лакланд да потъркват натъртените си хълбоци. Доста дървета лежаха изкоренени, други бяха прекършени, но повечето възвръщаха изправеното си положение, което свидетелстваше за тяхната здравина.
Цялото тяло ме болеше, но въпреки това усетих как лицето ми се разлива в усмивка. Ужасната, задушаваща потиснатост бе изчезнала. Всичко наоколо ми се струваше чисто ново, сякаш…
— Пометено от освежаващ ветрец? — подсказа ми някой.
Извърнах се сепнато и видях пред себе си… Шеймъс.
Той бе възседнал един повален дънер, с далеч по-спретнат вид отпреди. Носеше черен панталон, бяла риза, елече със златно везмо, лачени обувки, а на главата му бе кипнат лъскав цилиндър.
— Кой, по дяволите, е това? — възкликнаха едновременно Лакланд и Петра.
— Хобът Шеймъс — поясни Делф. — Стар наш познайник.
— Кажи ми — посочих с пръст дребосъка, — правилно ли подозирам, че Астрея през цялото време ни е следила с Пророческото си око?
— Разбира се — отвърна той, сякаш това бе най-естественото нещо на света. После скочи от мястото си, дойде при нас и взе да чеше Хари Две зад ухото. — Добре че се сетихте навреме как да използвате Фин. Виж, кучетата не са податливи на депресия.
— Астрея ли те изпрати?
— Да, но ми заръча да не се намесвам, а само ако умрете да ви осигуря прилично погребение в гробището Улвъркот.
— Колко мило от нейна страна — рекох саркастично. — Впрочем как е Арчи?
— О, добре. Само дето не помни нищо за вас.
Огледах с любопитство новата му премяна.
— И ти самият не изглеждаш никак зле.
Изпъкналите му очи проблеснаха.
— Ние, хобовете, обичаме да се издокарваме. Но понякога обстоятелствата ни налагат да играем и други роли. — Той наклони глава и изрече с прегракнал глас: — Шеймъс е добър хоб, миличка.
Неволно се засмях.
— Това означава ли, че сме стигнали края на Вторият кръг? — обади се зад мен Делф.
— Мисля, че може и така да се каже, да — отвърна Шеймъс, като по някаква причина гледаше не в него, а в Лакланд. — Третият кръг започва ей зад онази могила. Но той, следва да се отбележи, носи своите собствени, уникални предизвикателства.
— Сетне си приглади дрехите и докосна леко цилиндъра си. — А сега вече е време да си вървя. Съмнявам се да се видим отново. Желая ви успех.
— Чакай — започнах. — Имам още въпроси…
Но Шеймъс просто се разтопи във въздуха пред очите ни.
QUADRAGINTA
Втора магьосница
Нарамихме торбите и в значително подобрено настроение поехме с бодра крачка напред. Скоро достигнахме могилата, показана от Шеймъс, и гората свърши.