Тогава спряхме. Просто трябваше да го направим, за да възприемем гледката, разкрила се пред очите ни.
— Да опустее дано! — възкликна Лакланд.
„По-пусто не може и да стане“, помислих си аз.
Ако ни бе дошло до гуша от дървета, то сега бяхме дошли на правилното място, защото тук нямаше нито едно. Равнината бе плоска като тепсия и само в средата й се издигаше огромен блок от нещо като гранит, километър и половина на височина и няколко километра на ширина. Като се изключи той, теренът бе равен и еднообразен чак до хоризонта.
И слънчев.
Ако гората не бе пропускала нито лъч светлина, то тук всички слънчеви лъчи сякаш си бяха дали среща.
Сред дървесата бе прохладно, макар и мрачно и зловещо.
Тук цареше такава жега, че самият въздух над земята трептеше в мараня. Сред толкова дълго време, прекарано в сумрак, трябваше да заслоним очите си с длани, за да не бъдем заслепени.
— Май е най-добре да вървим — подхвърлих на своите спътници и тръгнах първа напред, с Хари Две до коляното. Лакланд и Петра ме последваха, а Делф завършваше колоната.
Едва бяхме изминали километър, когато се наложи да сваля наметката си. Останалите, задъхани и зачервени, скоро сториха същото. Не след дълго запретнахме ръкавите на ризите, а след тях и крачолите си. Ботушите тегнеха като нажежени камъни върху нозете ми.
Вървяхме час след час, а жегата ставаше все по-непоносима. Отпивахме вода от манерките, но тя веднага излизаше от нас под формата на пот. Хари Две, изплезил език, пъхтеше толкова силно, че се боях да не припадне.
След като по мои изчисления се влачихме така около трийсет километра, Делф се приближи до мен и тихо каза:
— Виждаш ли оня скален масив там, Вега Джейн?
Кимнах.
— Е, той си е пак толкова далеч, както и когато тръгнахме.
Взрях се внимателно и осъзнах, че е прав.
Един бърз поглед към небето ми поднесе нова неприятна изненада.
Въпреки че вървяхме от много време, слънцето, вместо да клони към залез, не бе помръднало от мястото си.
— Делф — промълвих. — Виж слънцето.
— Да, знам.
Опитах се да се сетя какво ни бе разправяла Астрея за Третия кръг.
Плоска равнина, простираща се до безкрайност.
До безкрайност. Неволно потреперих. Дали определението й не е било буквално? И ако бе така, какво вещаеше това за нас?
Не след дълго, капнали от умора, спряхме за нощувка. Ако в температурата имаше някаква промяна, тя бе само към по-горещо. Погледнах към слънцето, сетне към малкия ни лагер и вдигнах пръчката.
— Ембатлементо.
От заклинанието над мястото се издигна щит и остана да виси, потрепвайки, във въздуха. Под него незабавно стана значително по-тъмно и хладно, отколкото навън.
— Благодаря ти! — изпъшка Лакланд и като изтри потта от челото си, изложи разголени гърди на освежаващото течение. Сетне просто се срина по гръб и остана да лежи неподвижно.
По-късно, след скромната вечеря, насядахме с кръстосани крака по земята. Най-много от всичко ме безпокоеше откритието на Делф — че всъщност не отбелязваме никакъв напредък. Ако Лакланд и Петра още не се бяха досетили, скоро щяха да го направят.
Делф пое първата стража, а ние легнахме да спим.
Или поне някои от нас заспаха. Аз се мъчих дълго време, но накрая се отказах. Извадих пергамента и призовах Силен. Двамата се спогледахме от около педя разстояние.
— Оживяла си — произнесе той с лека изненада.
— Да, макар и сама да не разбрах как. Вече сме в Третия кръг.
— Радвам се — усмихна се благо старецът.
— Така ли? — Повдигнах вежди. — Нали си просто някакъв спомен. Не знаех, че спомените имали емоции.
— Не спомен, а завет — поправи ме той. — И има още куп неща, които не знаеш.
Реших да се фокусирам върху по-належащите проблеми.
— Имаш ли нещо против да те покажа на един мой приятел?
— Добър приятел ли ти е?
— Най-добрият.
Старецът кимна и аз отнесох свитъка до мястото, където Делф седеше на пост. На него му отне известно време да възприеме идеята за говорящото лице, гледащо го от пергамента, но сред две-три „Да пукна дано!“ най-сетне кротна и се заслуша.
— Имаме проблем, Силен — започнах аз.
— Само един? Трябва да призная, че съм удивен.
— Вървяхме почти през целия ден, но тук е вечно пладне, а слънцето е непоносимо горещо. Трябваше да издигна щит с помощта на магия, за да се поохладим.
— Много умно от твоя страна, Вега Джейн.
— Освен това — добави Делф — не стигаме до никъде. Сякаш изобщо не сме помръднали от мястото си.