— Разбирам, че може да е смущаващо.
— И още как! — възкликна Делф, подразнен от невъзмутимия му тон.
— Астрея каза — намесих се аз, — че Мочурището постоянно се движи. Но всъщност не е така. Това се случва само в главите ни, защото му е направена хипнотична магия. — Тук се наложи да понапрегна паметта си. — Трансдеса хипнотика — избъбрих накрая.
— Нима? — отвърна Силен.
В този момент ме обзе пристъп на паника, защото си дадох сметка за друго — че тя никога не ме е учила да противодействам на заклинанието. Как е могла да пропусне нещо толкова важно? И как аз не се бях сетила да я попитам?
Озърнах се притеснено наоколо и за сетен път останах с отворена уста. Скалният масив в далечината бе изчезнал, сякаш никога не го е имало. Нищо не изглеждаше както преди.
— Заплетена работа, а? — обади се съчувствено Силен.
— Да, малко. — Опитах се да запазя самообладание, макар сърцето ми да бе паднало в ботушите. — Но все ще се оправя някак. Нали имам вълшебна пръчка.
— Значи знаеш обратното заклинание?
— Всъщност не — признах неохотно.
— Сигурна ли си?
— Да. Астрея никога не ми го е казвала.
— Но, Вега Джейн — намеси се Делф, — тя не те е учила и да призоваваш Силен. Нито да разхвърляш всички из стаята само с усилие на волята, както стори онзи път в нейната къща. И двата пъти се справи съвсем сама.
— Твоят най-добър приятел май е доста проницателен — усмихна се старецът.
— Вярно, но когато се опитвах да разчета пергамента, аз… аз просто казах „Добий някакъв смисъл“. И ти се появи.
— Всички магии и заклинания се пораждат от необходимостта — поясни Силен.
— Искаш да кажеш — изгледах го, — че мога да ползвам не само онези, на които ме е научила Астрея, но и да измислям свои?
— Разбира се. Иначе каква магьосница ще бъдеш?
И с тези прощални слова той изчезна.
— Ще се справиш, Вега Джейн — рече ми окуражително Делф.
— Не, Делф. Ще се справим заедно.
Погледите ни се срещнаха за продължително време.
— Значи си казала на този чудак, че съм най-добрият ти приятел?
— Ти си точно такъв.
Лицето му грейна, а аз усетих как в гърдите ми се надига топло, трепетно чувство. Той докосна ръката ми и се приведе към мен. Затворих очи и…
До слуха ни достигна ръмжене. Скочихме и се огледахме, но наоколо се простираше единствено безбрежната пустош.
— Използвай пръчката — подсети ме Делф.
— Кристиладо магнифика — изрекох бързо.
Пред очите ни, сякаш на ръка разстояние, изникнаха четири звяра. Те се движеха с обезпокоителна скорост право към нас.
— Събудете се! — завика Делф. — Ставайте! Върколаци!
Лакланд и Петра, без да се маят, скочиха на крака и грабнаха оръжията.
Премахнах щита над главите ни, за да виждаме по-добре, и слънцето веднага ни зажари немилостиво.
Тъкмо се канех да използвам отново магията за приближаване на образа, когато върколаците се появиха на метри от нас, като че изникнали изпод земята. Преди да успея да реагирам, една стрела изсвистя и се впи в гърдите на най-близкия. Той нададе яростен рев и отскочи назад, пръскайки кръв от раната си. После се прекатури и умря.
Оставаха обаче още три, с които да се справим.
— Джагада — изкрещях. Тялото на втория се покри с дълбоки порязвания и той зави от болка, но устремът му го стовари върху мен и ме събори на земята, като изкара въздуха от дробовете ми.
Станах тъкмо навреме, за да видя как Делф замахва с огромната си брадва и разсича агонизиращото чудовище на две. Зад гърба му обаче се задаваше третият върколак.
— Ригаморте — замахнах с пръчката, но зъбатата твар в последния миг се извърна и магията ми не улучи.
Докато се усетя, четвъртото създание връхлетя върху мен и челюстите му тракнаха на косъм от рамото ми. Изпуснах пръчката и тя отхвръкна встрани.
Знаех, че без нея и без Дестин нямам никакви шансове, но въпреки това не възнамерявах да се дам без бой. Претърколих се встрани, свалих наметката и я задържах с две ръце пред себе си. Когато върколакът с ръмжене атакува отново, я увих около дебелата му шия и започнах да стягам, но той ме улови с ноктеста лапа за косата и ме отхвърли като перце. Още докато се приземявах в прахта, го видях да се носи към мен със стръвно оголени зъби.
— Ригаморте!
Черната светлина го удари точно между плешките. Той замръзна за миг във въздуха, а после мъртвото му туловище се стовари точно отгоре ми. С мъка изпълзях изпод него и се озърнах невярващо.
На няколко крачки встрани стоеше пребледнялата Петра, стиснала в юмрука си моята пръчка. Тя бе хвърлила магията. И то успешно.