Делф и Лакланд, вече довършили третия върколак, също я гледаха потресени от подвига й.
В следващия момент обаче краката й изневериха и тя коленичи на земята, притиснала ръка към гърдите си. По лицето й се стичаха сълзи.
Втурнах се към нея и взех пръчката. Другите също се притекоха.
— Ти… ти можеш да правиш същите неща като Вега — заекна Лакланд.
— Магии — додаде шепнешком Делф.
Тя обаче продължаваше да стои неподвижно, с разкривено от болка лице.
— Петра, дай да погледна. — Посегнах към ръката й.
Тя обаче само поклати глава и продължи да я притиска към себе си.
— Позволи на Вега да те излекува — подкани я и Делф. — Тя може да го направи с помощта на Камъка.
Аз вече го бях извадила от джоба си, но се наложи да отворя юмрука й със сила. И когато го направих, стомахът ми се обърна. Цялата й длан изглеждаше като къс овъглено месо. Болката, която изпитваше, сигурно бе ужасна. Прокарах Целебния камък над нея, но нищо не се случи. Удивена, опитах няколкото лекуващи магии, които знаех, но нито една от тях не подейства.
— Просто ме остави на мира — дръпна се от мен Петра, после стана и с олюляване се отдалечи. Вторачих се неразбиращо в пръчката си. Защо я беше изгорила, след като тя бе спасила живота ми? Защото не й принадлежеше? Или защото, както подозирах, Петра бе потомка на Маладоните? Инак откъде щеше да знае как да хвърли смъртоносното заклинание или да използва Фин — магичната стихия, създадена от тъмни магьосници?
Погледнах към Делф, който смутено наблюдаваше сцената. Исках да споделя с него съмненията си, но Лакланд стоеше точно до нас.
— Е, слава богу, че Петра също се оказа магьосница — казах с пресилена усмивка.
— Наистина — кимна още замаяният Лакланд, сетне добави: — Най добре да отида да проверя как е.
Щом двамата с Делф останахме сами, едва се сдържах да не му кажа, че Петра е наш враг. Това положително щеше да изтрие възхитената физиономия, която цъфваше на лицето му всеки път, щом я зърнеше. Но имаше една пречка, която ме възпираше.
Тя бе използвала своето изкуство, за да ме спаси от смърт.
— Какво става с Петра, Вега Джейн? — попита той.
— Не знам — отвърнах и ако трябваше да сложа ръка на сърцето си, наистина бе така.
QUADRAGINTA UNUS
Едно добро дело
На следващия ден, докато вървяхме през пустинята, отново разгърнах над главите ни магичния щит. Той предпазваше от слънцето и жегата, но не те бяха основният проблем. Гранитният масив бе все така далеч от нас и когато Лакланд ме приближи, вече знаех какво ще ми каже.
— Вега, струва ми се, че откак сме тръгнали, нито на крачка не се приближаваме до целта.
— Знам, Лак.
Той се намръщи.
— И какво смяташ да предприемеш?
Погледнах към брадатото му лице, а след това назад към Делф и Петра, които крачеха рамо до рамо и тихо разговаряха.
— Работя по въпроса.
— Е, това е голямо облекчение — измърмори скептично Лакланд.
— Защо, да не би ти да имаш някакви идеи?
— Виж — вдигна меча си той, — опре ли дотам да промуша някого, винаги можеш да разчиташ на мен. Но магиите са твоята специалност.
— А също и на Петра, както личи — парирах го аз.
Лицето му посърна.
— Никога не съм знаел, че умее подобни неща.
— Сигурен ли си, че не си доловил поне известни признаци?
— Какви признаци може да има?
— Да речем, някакви необясними явления около нея.
— Не съм забелязвал — поклати глава той. — Но от друга страна, не я и познавам толкова добре. Не сме роднини или нещо подобно. Едва след като нападнаха селото ни, тръгнахме заедно.
— Ти имаше ли семейство?
— Само майка и сестра — отвърна прегракнало той. — Татко и по-големият ми брат загинаха много отдавна.
— Как?
— Колосите ги погубиха. Аз… с нищо не можах да им помогна. А после проклетите върколаци затриха цялото село. От всички Фурини останахме само Петра и аз. Вчера като ги видях, направо ми причерня пред очите. Бих ги разкъсал с голи ръце, ако можех! — Той замлъкна за секунда и добави: — С Пет сме заедно вече от доста време. Почти като брат и сестра. Никой не иска да бъде сам. Не и тук.
— Така е — кимнах с мисълта за Делф и Хари Две.
Докато разговаряхме бях свела поглед към пясъка. Сега вдигнах очи и замръзнах на място.
— Виж! — улових Лакланд за лакътя.
Той също спря и усетих как цялото му тяло се напряга.
— Какво, по дяволите, е това?
— Трябва да е еднорог — промълви Делф, който междувременно ни бе настигнал заедно с Петра.