Създанието бе искрящобяло, със златна грива, блестящи черни очи и царствен рог с цвят на сребро. Стоеше точно пред нас, преграждайки пътя с едрото си мускулесто тяло. Изглеждаше прекрасно, почти като мраморна статуя, но с пулсиращо сърце в широката гръд. И бе първият звяр, срещнат от началото на пътешествието ни, който не се опитваше да ни убие.
— Хари Две! — възкликна тревожно Делф.
Кучето ми се втурна и спря само на метър-два от еднорога. Последният изпръхтя и се дръпна леко назад. Хари Две обаче не ръмжеше, нито се зъбеше, а въртеше дружески опашка. Сетне пристъпи още малко и потърка муцуна в предния крак на благородното животно, а то на свой ред тръсна глава и го докосна по козината със златната си грива.
Кучето се обърна назад към нас и излая, сякаш искаше да каже: „Не бойте се, всичко е наред“.
Аз направих крачка-две, но останалите не помръднаха.
— Ако сме прекалено много, може да го подплашим — поясни неубедително Делф.
Приближих до еднорога, готова моментално да отстъпя, ако прояви някакъв признак на страх или безпокойство. Протегнах едната си ръка и му дадох да я подуши. После го погалих по гривата, а той отърка шия в рамото ми. Огледах отблизо сребристия рог. Какво бе казала Астрея? Че той лекува всички отрови. Това положително щеше да ни бъде от полза. Но после се сетих за двата начина да го получим.
Като убедим еднорога да ни го даде.
Или като го убием.
За нищо на света нямаше да нараня това създание. То бе толкова прекрасно и… възвишено. Муцуната му побутна ръката ми, подканяйки ме да го почеша между зоните, точно както правеше Хари Две. Сърцето ми се разтопи съвсем. Много предпазливо пипнах рога. Макар да изглеждаше плътен, той се оказа мек и нежен на допир.
Тогава забелязах, че еднорогът не отпуска пълната си тежест върху единия преден крак. Наведох се и видях над копитото му гноясала рана.
— Къде си пострадал? — казах тихо и го погладих по крака, като внимавах да не докосна раната. После извадих Целебния камък от джоба си и го прокарах над нея, мислейки за хубави неща. Тя моментално заздравя, а аз се изправих и го потупах по шията.
— Е, вече си като нов.
Видях как черните му влажни очи примигнаха. На фона на снежнобялата окраска те изглеждаха бездънни, като планински езера.
— Прекрасен си — добавих с възхитен глас. — Абсолютно прекрасен.
Докоснах още веднъж рога му и се отдръпнах назад. Усетих лек гъдел по дланта си и я погледнах. Тя бе абсолютно чиста. Цялата мръсотия, наслоена от пътуването, бе изчезнала. Погледнах козината на еднорога, ужасена, че съм я изцапала със своя допир, но тя си оставаше все така безупречна.
Животното продължаваше да ме гледа, после леко разтвори уста и мога да се закълна, че се усмихна. В следващия миг се обърна, препусна в тръс, който бързо премина в галоп и се изгуби в далечината.
Върнах се при останалите, като продължавах да потърквам замислено длан. Тогава усетих, че джобът ми е натежал. Отначало се вцепених, опасявайки се от някаква черна магия.
Извадих пръчката и изрекох:
— Реджойнда, ъм… проклето нещо от джоба ми!
Предметът веднага изскочи и се озова в ръката ми. Всички се скупчихме, зяпнали в почуда.
Това бе сребърният рог.
Но нима той не се намираше върху челото на създанието, когато то препусна и се отдалечи? Вече не бях сигурна.
— Как се е озовал тук? — възкликнах.
Делф поклати дяволито глава.
— Явно ти го е подарил. Ти му показа доброта, погрижи се за раната му. Татко би се гордял с теб, задето умееш така да приласкаваш животните.
Усмихнах се широко и потърках рога. Той бе все така мек и нежен, като кадифе. Прибрах го обратно в джоба си, но гъделичкащото усещане в ръката ми остана. Стори ми се дори, че се разпростира по цялото ми тяло.
Погледнах към гранитния масив, който си оставаше все така далечен, и изведнъж ме осени идея. Толкова проста, че се учудих как не съм се сетила досега.
Замахнах с пръчката и произнесох:
— Конфузо, рекузо.
Над нас сякаш премина трептяща вълна. Когато тя се разнесе, видяхме, че се намираме едва на километър-два от целта.
— Не може да бъде! — плесна се по бедрото Лакланд.
Оказа се, че Астрея все пак ме е научила на нужната магия, но аз не съм го знаела. Защото какво е халюцинацията, ако не издигане на объркващ лабиринт пред съзнанието?
Поехме с нови сили, окрилени от неочаквания напредък, и не след дълго се озовахме в подножието на стръмно плато. В плътната сянка, хвърляна от него, цареше прохлада, затова решихме да спрем и пренощуваме. Докато спътниците ми организираха лагера и приготвяха вечеря, аз използвах Дестин, за да хвръкна върху билото на скалата и да хвърля един поглед наоколо. Направих го бързо, преди обичайната буря да ме е изхвърлила от небето.