— Чичо ми имаше пръчка като твоята.
— Моля? — извиках. — Твоят чичо?
— Тогава още не знаех за какво служи. Кълна се, че не знаех!
— Но защо в такъв случай смяташ, че е била вълшебна?
— Заради нещата, които вършеше с нея.
— Като например?
— Местеше се от място на място. Само докато мигнеш.
— Пас-пусе — казах аз.
— Да, помня, че произнасяше тези думи.
— Какво още?
— Можеше да запали огън от разстояние. На него печахме дивеча, който убиваше.
— Но как така никой не е разбрал за способностите му? — Сграбчих я за ръката. — Лакланд, майка ти, баща ти?
— Той не ги показваше пред никого. Правеше магии само когато бяхме насаме.
— И защо според теб?
— Защото… — Устните й потрепериха. — Защото…
— …е знаел, че и ти си като него?
Тя кимна отсечено.
— Веднъж дори ми даде пръчката и ме накара да сваля яйцата от едно гнездо за обяд. Продиктува ми заклинанието и те просто скокнаха в ръката ми.
— А как ще ти се стори — произнесох бавно, — ако ти кажа, че единственият начин да се сдобие с тази пръчка е бил по родова линия? Някой от неговото семейство — което ще рече от твоето семейство — трябва да му я е дал, вграждайки в нея късче от себе си.
Петра изглеждаше напълно потресена от чутото.
— Къде е тя сега? — попитах.
— Не знам. Когато върколаците нападнаха, всички спяхме. Бяхме разположили стражи, но те навярно също са задрямали. Чичо ми беше убит, а от пръчката нямаше и следа.
През цялото време я наблюдавах внимателно — всяко движение на тялото, всяко потрепване на мускулче по лицето й. И ако узнах нещо със сигурност, то бе едно — че ме лъже. Петра бе скрила някъде пръчката на чичо си. Докоснала се веднъж до нейните способности, никога не би я зарязала, та ако ще да я нападнат и сто върколаци.
— Искаш ли да проверим какво има там? — пристъпи тя към отвъдния ръб на скалата. Очевидно нямаше желание да продължава разговора и аз реших да не настоявам. Бездруго бях научила повече, отколкото очаквах.
— Ти можеш да останеш и тук, горе — предложих.
— Не, за нищо на света не бих те оставила да отидеш сама.
Щеше ми се да й вярвам. Но ясно си давах сметка, че като изключа Делф и, разбира се, Хари Две, не мога да вярвам на никого.
Затова само кимнах, пристегнах я с ремъците и двете скочихме.
QUADRAGINTA DUO
Epuc
Ако от другата страна на платото имаше някаква промяна, тя бе само още студ, мрак и мъгла. Дори пръчката не смогваше да освети достатъчно широко пространство наоколо, а това не ми се нравеше. На няколко крачки от нас можеше да се спотайва джабит, а ние така и да не разберем, докато зъбите му не се впият в плътта ни. Долових някакво раздвижване във въздуха, сграбчих Петра и я съборих на земята. Нещо прелетя толкова ниско над нас, че буквално разроши косите ни.
— Тихо, не мърдай — прошепнах и предпазливо надигнах глава, за да се огледам.
Следващото, което чух, бе напълно неочаквано.
Смях.
Последван от мъжки глас, чиято посока не можех да определя.
— Мед ми капе на сърцето, като гледам никаквици като вас да се въргалят в прахта, където им е мястото.
Вдигнах пръчката и приседнах, затаила дъх. Наблизо имаше същество, което не беше звяр. За един налудничав миг дори ми хрумна паническата мисъл, че Торн е избягал от Люк и другите екоси и ни е настигнал, за да си отмъсти. Но гласът не беше неговият.
— Кой си ти? — извиках.
— Кавги и раздори сея аз, натрапници вредни хващам завчас. — Глупавото стихче бе произнесено с напевен тон, съпроводен от свистене, сякаш нещо едро се носеше над нас.
Кавги и раздори, повторих си наум. Ясно. Астрея ни бе предупредила за този приятел.
— Да не би да си Ерис?
Свистенето престана.
— Откъде знаеш името ми? — изръмжа гласът.
Реших да го подразня със собствените му номера.
— Винаги познавам имената на онез, що търсят си белята — изтананиках.
Тишина.
Дали не бях отишла твърде далеч?
Пред нас започна да се материализира фигура, подобна на огромно бебе, само че с мустаци, загърната в сив плащ, изпод който се подаваха боси крака.
— Значи Ерис си търси белята, а? — изтръгна се изпод мустаците с тих, заплашителен тон.
— Астрея Прайн ти изпраща поздрави — вдигнах вълшебната пръчка пред себе си.
Веждите се повдигнаха над черните като маслини очи.
— А, така било значи. Е, на добър час в мъглата. Да видим докъде ще оцелеете с тази пръчица.
Но аз бях сигурна, че ще намеря изход. Това място, макар и тъмно и непрогледно, поне не притежаваше влудяващата потиснатост на Втория кръг. Астрея бе споменала за нещо, способно да ни помогне да разсеем мрака. Но какво беше то? А, да!