— Импакто! — опитах поредното заклинание. Джабитът бе толкова голям, че не постигнах нищо повече от това да смажа две от главите в долната част на тялото му. Бесът му обаче нямаше граници. Последва нова мълниеносна атака, но аз пак го изпреварих и изчезнах от мястото. Този път той се изправи от пръстта леко замаян, което ме наведе на мисълта, че мога да приложа същата тактика както на Дуелума в Горчилище. Да използвам собствената сила и ярост на чудовището като оръжие срещу него.
То напада още три пъти, а аз всеки път се местех преди удара. Накрая се изправи, олюляващо се като пияно, вторачило в мен стотиците си очи. Застанах непоколебимо срещу него и си дадох сметка, че вече не се боя чак толкова. Току-виж, бях успяла да спечеля и този двубой.
Но тогава коварният звяр стори нещо, което напълно ме изненада.
Втурна се по посока на Лакланд. Той тъкмо идваше на себе си и хвърли меча по нападателя, но ръждивото оръжие просто отскочи, без да му причини дори драскотина.
— Не! — изкрещях, чудейки се какво да предприема. — Реджойнда, Лакланд.
И ето че брадатият ми спътник полетя с уплашени вопли право към мен и щеше да ме събори, ако в последния момент не се бях привела. Изправих се, отупах праха от дрехите си и реших, че вече е време да сложа точка. Събрах всяка капка сила на духа, тялото и съзнанието си, насочих пръчката и произнесох твърдо:
— Ригаморте.
Черната светлина улучи звяра, който отново се обръщаше към мен, право в гърдите. За няколко дълги секунди той просто остана да се полюлява напред-назад, като махало на часовник. Вече си мислех, че убийствената ми магия не му е подействала. Ако и това най-силно заклинание не успееше, значи нямаше да мога да го победя.
Но ето че той започна бавно да се накланя към мен.
— Пас-пусе — потупах крака си с пръчката още веднъж. И точно навреме, защото от мястото, където бях стояла, се вдигна облак пушилка, причинена от падащия мъртъв джабит. Аз самата бях отнесена от въздушната вълна, а пръчката изхвръкна от ръката ми.
Претърколих се и се озовах рамо до рамо с проснатия на земята Лакланд.
— Съжалявам, че трябваше да го направя — казах, повдигайки се на лакът.
И тогава забелязах, че очите му са затворени, а дишането — плитко и учестено. Едната страна на лицето му бе отекла и зачервена. Върху кожата там имаше леко охлузване, а до него — капка жълтеникава течност.
Джабитска отрова. Значи, докато Лакланд е прелитал покрай чудовището, то бе успяло да го… ухапе.
Коленичих и го разтърсих.
— Лакланд! Лак, чуваш ли ме?
Докоснах ръката му. Беше хладна като мрамор. Гърдите ми се свиха от паника, обаче си наложих да мисля ясно. Целебният камък! Посегнах към джоба си, ала той не беше там. Делф! Бях го дала на него.
— Делф! — изкрещях и го видях как се надига от прахоляка недалеч, но сетне залита и пада отново. — Делф, трябва ми Камъкът. Веднага! — Реджойнда, Камък — изрекох, но после осъзнах, че пръчката не е у мен.
Делф с усилие се изправи и взе да тършува из джобовете си. После коленичи и заопипва с длани земята около себе си. Очевидно бе изгубил вълшебния предмет.
Петра също притича до мен и улови Лакланд за ръката.
— Лак? Лак, дръж се, моля те! — Сетне погледна трескаво към мен. — Не можеш ли да му помогнеш с нещо?
Не разбирах какво се случва. Отровата от джабит убиваше моментално. Огледах по-внимателно раната. Това охлузване не можеше да е причинено от ухапване. То трябваше да остави малки, кръгли отвърстия. Вероятно някой от оголените зъби на чудовището само го бе одраскал по лицето. Но ето че пред ужасените ми очи жълтеникавата капка започна да пропива в кожата му.
— Не! — изкрещях, но беше твърде късно.
Лакланд се загърчи в конвулсии, а после, което бе още по-страшно, застина неподвижно. Дишането му почти спря, а клепките едва доловимо потрепваха.
— Лак! — простена Петра. — Не ни напускай!
Едва сдържайки сълзите си, се заозъртах припряно за нещо, каквото и да било, с което да го спася. Но не разполагах с нищо. Нищо. Къде беше пръчката ми? Камъкът? В пръстите на дясната ми ръка се появи пощипващ сърбеж. Сякаш по своя собствена воля тя посегна към джоба на наметката ми.
И го извади.
Сребърния рог на еднорога.
Без да се замислям, го притиснах към лицето на Лакланд.
Той изведнъж омекна като восък и бе всмукан, точно както отровата преди него, в кожата на ранения. Лакланд потръпна, задави се и изведнъж приседна толкова рязко, че главите ни едва не се удариха. Отскочих назад, а той ме гледаше като пиян — очите му сякаш плуваха в гнездата си.