Ето го жасмина, който растеше край басейнчето, ето ги белезите от изгоряло по кожата на дъщеря ми. Ето го ангела, който ми нашепваше в пекарната, демона, който влезе в мен, когато вдигнах ножа на войника срещу собствената си плът и кръв, призрака на съпруга ми, който ме уверяваше, че всеки къшей хляб ни засища по начина, по който имаме нужда да бъдем заситени.
Шира отстъпи назад с побледняло лице. Сега само тя и Бог знаеха как бях убила зверовете, които ни бяха нападнали, и какво удоволствие бях изпитала, когато ги гледах как се наливат с вода до смърт, ужасната наслада, която ме бе изпълнила, докато прерязвах гърлата им. Отхвърлих плаща си, за да ме види истински и да разбере в какво съм се превърнала. Не бях съпругата на пекаря или бабата на две малки дечица, или жената, която се грижи за гълъбите и нощем храни болните птици с лъжици, пълни с ечемичена вода. Бях убийца. Повдигнах лампата към дланите си, за да види Шира кой точно стои пред нея. На тях се бе отпечатал белегът на смъртта.
Бях изцедена и изтощена. Думите ми го бяха причинили, бяха усукали и изстискали сърцето ми, докато се изливаха навън, вдигайки силен шум като камъни, падащи по паважа. Може би пък внуците ми имаха късмет, че са неми, защитени от историята на собствения си живот. Шира ме привлече към себе си и в нейната прегръдка самата аз се почувствах като дете, което бе видяло прекалено много от този свят, докато надзърташе през падащите струи на водопада към ужаса на това, което един звяр може да стори на човешко същество и към това, в което може след това да се превърне човек.
— Има лек за всяко зло — каза нежно Шира. — Всяка майка ще защити дъщеря си. Щеше да бъде грях да не направиш нищо, престъпление, каквото още не е описано. Това, което си сторила, е сторено от любов и не може да е грешно.
Кожата й бе освежаващо прохладна, допряна до трескавата ми плът. Тя ми довери, че водата е нейната стихия и е така от най-ранното й детство, затова съм я намерила и в цистерната. Майка й я била довела до една река и тя открила, че може да плува, въпреки че никой не я бил учил. Това, което е опасно за един, за друг може да е дар и Божия благодат. Желанието на зет ми не било непосилно, увери ме тя, но цената, която трябвало да се плати, била търпение. Чакай и имай вяра, това бяха думите й. Улови демон и ще разчупиш проклятието. Предложи вечната си благодарност на някой ангел и в замяна той може да върне гласовете, които е отнел от децата, за да не се разплачат и да не се разкрият, когато са били зад водопада. Трябваше да се моля всяка нощ на Берее, ангела на дъжда. Този ангел бе мълчалив като моите внуци, така че не биваше да очаквам отговор, поне не веднага.
— Знам какво е желанието на зет ти — каза после Шира. — Но какво е твоето?
— Неговото желание е и мое — уверих я аз.
— Не — поклати тя глава. Когато ме погледна, усетих, че гърлото ми е свито, може би, за да не позволи на истината да излезе навън. — Има още нещо.
Шира взе ръката ми и я повдигна към устните си. Преди да успея да я отдръпна, тя целуна дланта ми. И в този миг вече не можах да сдържа истината, онази, която пазех в тайна от нея и от Бог, и от себе си. Разтресох се в неудържим плач. Зверовете бяха зверове и аз бях изпитала наслада от убийството им, но те бяха и хора. Бяха стъпвали по тази земя и под това небе. Онзи, който ме бе умолявал най-дълго, все още беше с мен, защото ме бе молил за нещо, за което сега копнеех и аз.
Копнеех за прошка.
— Винаги е така в очите на Господ — каза ми Шира.
Пусна робата си да се свлече на земята, за да видя забранените червени рисунки, украсяващи тялото й, които бях зърнала в цистерната. Знаех какво символизират: вярност на богинята, живот, отдаден в служба, най-съкровената женска саможертва, на която нашият народ се присмиваше.
— Трябва ли да се осъждам? — попита ме тя. — Или да оставя на Всемогъщия да прости на всички ни за това, че сме такива, каквито ни е създал?
Под черницата за миг бях изпитала желание да се отрека от вярата си, както бе направил моят зет. Кой имаше право да ме съди за моите постъпки и прегрешения? Кой щеше да изцели раната, която може би никога нямаше да се затвори? Шира бе вкусила тъгата ми и ми се бе доверила достатъчно, за да ми се разкрие в замяна. Ако Бог го позволеше и тя успееше да го направи, може би най-съкровеното желание на зет ми щеше да бъде изпълнено.