— Мислиш ли, че той не ни е равен, че е по-долу от нас? Че е просто бездушен камък?
Казват, че ангелите идват при хората, за да ги утешат. Колко ли самотни трябва да са обаче те, заключени в тишината на своя свят? Но човек може да изгори в прегръдката на ангел, тялото му се възпламенява и нежността на това създание лесно може да се превърне в проклятие. Тук, в тази планина, неблагоразумието на Йаел щеше да бъде сметнато за предателство.
— Ако го открият да броди из улиците, ще го убият — предупредих я аз. — Ако отключиш оковите му, ще отключиш смъртта му. Да не смяташ, че той ще е щастлив да върши нашата работа, след като свали веригите си? Ще поиска повече, също като всеки друг мъж.
— Мъжът от севера смята да избяга — довери ми Йаел. — Знае за други, които са го правили. Няколко негови сънародници, записани насила като него в легиона, били избягали още преди да пресекат Голямото море, а мнозина изчезнали, след като стигнали до Йерусалим.
Мълчах, чудейки се дали бе познавал зверовете, които ни бяха нападнали, дали не ги бе смятал дори за приятели.
Когато Мъжът от севера говореше страстно за свободата, подозирах, че се опитва да убеди Йаел да избяга заедно с него.
— Римляните скоро ще ни нападнат — настояваше той и бе вярно, че все по-често забелязвахме разузнавателните им отряди в района. — Не след дълго вие самите ще станете робини — кълнеше се Мъжът от севера.
Но може би бе забравил, че Йаел не е сама. Тя ми бе казала, че никога повече няма да се върне в пустинята, където под купчина камъни, искрящи сред бялата жега, лежаха костите на мъжа, когото бе обичала.
Знаех за лъва, който я бе ухапал и я бе обладал. Бълнуваше за него, когато слизахме по стълбището и спирахме, за да си поеме дъх, в нощта, когато роди детето си. Макар никога след това да не бе говорила за него, знаех, че нямаше да заведе друг лъв в пустинята. Ако Мъжът от севера смяташе да бяга, щеше да му се наложи да го направи сам.
Когато ги виждах да работят заедно, вече не правех забележки. Извърнах се встрани, когато тя му донесе одеяло и мях от козя кожа с вода. Тя не бе моя дъщеря, въпреки че й позволявах да използва това, което бе останало от вещите на Пекаря, бурканчетата с кориандър и кимиона, дървените лъжици, престилката, която той връзваше на кръста си. Понякога ридаех над тези вещи и щях да го правя отново, независимо дали Йаел щеше да съсипе или не, живота си, като помагаше на роба. Трябваше да се отнася с него като с камък, попаднал в сандала й. Вместо това тя виждаше под окъсаната туника мъж.
Когато отиваха в онова, което бе останало от овощните градини, сред дърветата, които не бяха отсечени за подпалки и все още даваха макар и малко плод, ястребът ги следваше, без да се отдалечава от върха на планината. Гледах как сенките им се разтягат в полето и после изчезват като облак, преминал над главите ни. Бях сигурна, че това е знак за предстоящо бедствие. Може би вече не вярвах в добротата и не се доверявах на това чувство, когато го видех в другите. За мен състраданието бе нож в ръцете на ангелите на унищожението.
Една съботна вечер съветът обяви, че вече няма да докарват в крепостта пленените роби или легионери след битка, а ще ги посичат на място заедно със собствениците им. Неколцина бивши римски легионери бяха пленени и сега работеха за нас, влачейки буретата с вода като магаретата. Имаше съвсем малко храна дори за обитателите на крепостта, не разполагахме с никакви излишъци, за да храним допълнителни гърла. Какво е робът, ако не просто бездушен камък, мърмореха хората. Точно както бях казала и аз. Наблюдавах внимателно Йаел след изявлението на съвета; тя се намръщи и погледна с притеснение към старейшините ни, докато те разясняваха какво е положението на робите сред нас.
— Грях е да се отнасяме така с тях — каза тя, когато си тръгвахме от площада.
— Предполагам, че няма да се вслушаш в съвета ми — измърморих аз.
Йаел се разсмя и ме хвана под ръка.
— Ще се вслушам — обеща ми тя.
— Но ще постъпиш така, както си искаш — отбелязах аз.
И двете се засмяхме, после замълчахме, защото внезапно осъзнах колко много се боях за нея в този жесток свят. Макар да не бе моя дъщеря, се държах с нея така, сякаш бе.
На следващата сутрин видях, че Йаел е донесла на Мъжа от севера лък и няколко стрели, седем на брой за седемте сестри, които се събираха като звезди на небето. Беше ги скрила под плаща си, но аз разпознах очертанията на оръжието от сянката му, когато го пъхаше под купчина слама. Лъкът беше един от онези, които носеше брат й. Когато забележеше, че е изчезнал, той сигурно щеше да разпита другарите си в казармите и едва ли някой щеше да си спомни, че не го бяха виждали след последното посещение на сестра му. Това бе сянката в полето, която бях видяла, докато ястребът кръжеше над главите им. Тя беше пожелала да направи прекалено много за този мъж, който бе никой в тази планина и трябваше да бъде такъв и за нея.