— Не ми казвай кога смяташ да тръгнеш — чух я да казва тя, докато стоеше до него. — Просто ще дойда някой ден и теб няма да те има.
Мъжът от севера осъзнаваше, че има съперник, но за разлика от повечето поклонници, не бе ревнив. Всъщност обичаше безумно нашия малък лъв. Някой друг би ненавиждал Арие, защото цялата любов на Йаел бе за него, но робът не беше такъв; той с радост помагаше да забавляваме детето и го повдигаше нависоко, за да види прелитащия над нас ястреб. Подсвиркаше така, че птицата отвръщаше на призива и се спускаше от небето, което разсмиваше бебето и то отмяташе щастливо назад главичката си. Робът често говореше на малчугана на своя груб език и се опитваше да го научи как се казва гълъб, ястреб, майка или сняг, сякаш бе убеден, че детето някой ден щеше да живее в студената му родина и трябваше да може да говори като него.
— Губиш си времето — предупредих го, докато гушкаше Арие в прегръдките си и после го размяташе във въздуха насам-натам из гълъбарника, а детето се заливаше от смях.
После един ден той каза на детето своето име. Работехме на толкова тясно разстояние, че чувахме всичко. Беше Уин, груба дума, която засядаше на гърлото. Шира и Азиза се спогледаха, изненадани, че робът е пожелал да се разкрие сам. Държеше се с Арие така, както един мъж би говорил на своя син. Тогава разбрах, че времето на неговото бягство е настъпило. Един роб не може да казва на висок глас своето име; след като бъде пленен, то не бива да бъде произнасяно, докато не премине в отвъдния свят. Само близките му, които го чакат някъде далече, и боговете, които почита, имат право да знаят истинското му име.
Само свободен човек би поел такъв риск.
Вечерта чаках отвън, прегърнала бебето, докато Йаел се бавеше в гълъбарника и отключваше веригите му. Ключалката беше проста; катинарът висеше на кука, закована към стената на гълъбарника. И все пак мина известно време, преди Йаел да се появи, приглаждайки косата си. Никой друг не можеше да види сянката й или да забележи как тя бе привлечена от този мъж, но сенките бяха моята дарба. Тя не ми бе дъщеря, затова само си стоях там и не казах нищо.
В това време на годината нощта настъпваше по-рано, плъзгаше се по небето и заливаше като буйна река всички краища на хоризонта. Всяка нощ, когато Йаел си тръгваше, лицето й ставаше все по-мрачно.
Една вечер, когато съветът издаде нова заповед, че дажбите ни ще бъдат намалени и на животните и робите вече не се полага прясна вода, не успя да издържи и избухна.
— Никой не трябва да търпи такова отношение!
— По-добре ли щеше да бъде, ако го убият? — попитах я аз.
— Когато хората се държат като зверове, те стават такива — изрече твърдо Йаел.
Не можех да оспоря това, само кимнах.
— Такъв е светът, в който живеем — прошепнах аз и тя хвана ръката ми, за да ме утеши, сякаш наистина бе моя дъщеря.
Йаел не бе сама в нещастието си. Всички страдахме от ограниченията, които планината ни налагаше, от липсата на храна, от дребнавостта и глупостта на хората. Много от овцете и козите, които бяха ценни заради млякото си, бяха заколени ненужно. Всички бяхме гладни. Краставиците се съсухряха от последните изблици на жегата, превръщаха се в пепел, както казваха, че бе станало в поразения от Божия гняв Содом.
Съветът разреши група пътници да се настанят в далечното поле, близо до къщата на есеите. Те бяха номади, които боядисваха ръцете си в синьо, и говореха на свой неразбираем език, но бяха довели със себе си животни, които да разменят с нас, въпреки че нашият народ не искаше да има нищо общо със свинете, които гледаха. Те също бяха прогонени от родната си земя от римляните. Някои от жените им, които бяха насилени от войниците, бяха направили дълбоки разрези в дланите си и на стъпалата си, за да позволят на мъката да излезе от телата им.
Когато се върнаха отново в пустошта, защото животните им се нуждаеха от трева за паша, намерихме изоставено бебе, родено от някоя от насилените от римляните жена. Бебето бе задушено, после оставено под едно бадемово дърво, малките му ръчички бяха свити към тялото, сякаш спеше кротко, спасено от жестокостта на този свят. Йаел стоеше до мен и хлипаше.