— На пробите и грешките? — досетих се аз.
Пазителят кимна.
— Точно тогава станало ясно, че индивидуалното пътуване, което по-късно почнали да наричат Великото приключение, може да бъде абсолютно всякакво — а общото за всички пространство, което представлява Идилиум, има ограничения. Това, което виждат… Как го казваше?
— Това, което виждат двама, е създадено от Бога — повторих аз.
— Почти. Постепенно архитектите на Идилиум са определили границите на своите възможности — и формулирали законите на въплъщението. Те били два. Първият ти вече ни изрецитира, само че в онези дни той звучал така: „Това, което виждат трима, вижда и Върховното същество.“
— Защо трима, а не двама?
— Теологията, Троицата, мистиката, не знам. Важното е, че той прекарва границата между общото и частното. А вторият закон е: „Творящата воля на човека не трябва да създава радикално нови форми.“ С други думи, сега на медиумите им било разрешено само да възпроизвеждат вече съществуващото. Новият свят е трябвало да прилича на Стария. Поне приблизително.
— Но защо? — попита Юка.
— По този въпрос имало много предположения. Предимно, разбира се, теологически. Няма да повтарям аргументите за плана на Върховното същество, за свещения чертеж, от който не е позволено да се отклоняваме — никой не е виждал този чертеж. Лично на мен ми се струва, че най-остроумно същността на въпроса е била формулирана от един от нашите физици, по съвместителство още и богослов: „Новото творение — според него — може да съществува само дотогава, докато то е скрито в сянката на предишното — а за да се скрие по-сигурно, то трябва да стане негова сянка…“ Много прилича на истина.
— Значи новият свят се оказа само копие на стария? — попитах аз.
— Не. Не е копие. Не забравяй — Пазителят вдигна пръст, — че сянката повтаря само външния контур на обекта. В сянката може да скриеш много неща, които ги няма в оригинала. Най-важното е да не се нарушават определените за сянката граници. Както обясняваше някога моят наставник, обичащ лесноразбираеми сравнения: „Ние пътуваме гратис в дилижанса на творението, криейки се от контрольора на последната седалка…“ Същността на законите на въплъщенията е проста — ние не трябва да се показваме. Но докато не се виждаме, намирайки се в сянката на Старата земя, можем да правим каквото си искаме.
— Значи архитектите на Идилиум били принудени да се сбогуват със своята мечта за съвършения свят?
— Ни най-малко — отговори Пазителят. — Ние не можем да създаваме радикално нови форми, но можем произволно, както си пожелаем, да комбинираме стари. Частностите могат да бъдат всякакви, докато не е нарушено общото равновесие. Тези рамки ни позволяват много. Ние използваме Стария свят като хранилище на шаблони и изрязваме по тях нужните ни образци. Не можем да наредим на мазилката да стане звезда. Но сме в състояние да нарисуваме върху нея фреска със звезди…
И той посочи към стената. Върху нея се появи синьо небе със златни точици и голямо оранжево слънце с усмихнато лице. След това фреската изчезна заедно с мазилката и отново видях тъмното петно, покрито с дребни вълнички.
Пазителят взе чашата от масата, сипа в нея чай от чайника и отпи голяма глътка през процепа на маската си. Хрумна ми, че това действие е единственото доказателство за телесната му реалност: възможно е да се измери количеството на изчезналия чай. Останалото напълно би могло да се окаже само илюзия.
Впрочем всякакви чаени измерения също биха могли да бъдат част от създадена в моето съзнание халюцинация.
— Не разбирам — каза Юка — защо Върховното същество ни позволява да кажем „А“, но не позволява да кажем „Б“.
— Ти си права — отговори Пазителят. — Това не е напълно разбираемо. Може би този, който изкрещява прекалено много букви, рано или късно казва нещо забранено…
— Но защо тогава имаме възможност да кажем „А“?
— Неизвестно е — каза Пазителят — дали това е влизало в плана. Може би сме намерили цепнатинка в творението. Но това е само една пукнатина. Ако се опитаме да я превърнем в отвор, то пазещите Космоса сили ще ни смажат като мравки. Ние можем да се занимаваме с нашето дребно магьосничество в покрайнините на Вселената, като внимаваме захранващото ни ручейче да не се забелязва много-много. Но ако ние го превърнем в потоп, то първото нещо, което той ще извърши, ще е да ни отнесе.