— А къде са те?
— Те не са някъде — отговори Пазителят. — Те са сами в себе си. Подобно на нашия Идилиум.
— Имаме ли контакти с тях?
Пазителят отрицателно поклати глава.
— Ние не сме им интересни и не сме им нужни — каза той. — Дори за жертвоприношения.
От тези думи лъхна нещо толкова мрачно, че реших да не задавам повече въпроси. Известно време мълчахме. После Пазителят стана от масата.
Ние с Юка станахме също.
— Време е, деца мои. Следващия път, Алекс, ще се срещнем насаме.
Той хвърли поглед към Юка. Тя приклекна в придворен поклон.
— Уморих ви с моята глупава неделикатност, Ваше Безличество. Няма прошка за мен, но се надявам на вашето безкрайно милосърдие и моля да ме извините.
— Е, защо? — отговори Пазителят. — Наистина много ми хареса нашият разговор. Ти, вероятно, за още много неща искаше да попиташ? Може би се чудиш дали свалям маската, когато правя любов? Това зависи от обстоятелствата.
Юка се изчерви.
— Три на нула — каза Николо III.
Юка, за щастие, не каза нищо.
Махайки ни с ръка, Пазителят мина през черното петно на стената. Петното се люшна, пропускайки го, изглади се и изчезна. Отново видях дървения панел, гравюрата с морската кула и си спомних, че отдавна не съм правил своите упражнения.
Удивителното беше, че Пазителят се появи в стаята като че ли от тази кула. Но това, разбира се, би могло да бъде просто съвпадение.
— Ти го ядоса — казах аз на Юка.
Тя ме погледна жално като дете.
— Колко малко разбираш ти от мъжкото сърце, Алекс. Въпреки че имаш в гърдите си същото.
— И кое е това, което аз според теб не разбирам?
Юка извади от гънките на своята дреха миниатюрно огледалце, огледа се и прекара език по устните.
— Аз го прекърших. Напълно и изцяло. Край на Негово Страдалчество.
— Най-накрая виждам в теб нещо човешко — отговорих аз. — Но все пак, сигурно са ви обучавали на това. Третата година, нали?
Тя се изсмя.
— Ти ревнуваш и това ми е приятно. На подобно нещо никой никога не ме е учил, заклевам се.
— Трудно ли е да работиш като красавица?
— Много — въздъхна Юка. — Но не знам защо всички искат.
VII
Един следобед, когато Юка както винаги изчезна някъде, а аз изпълнявах моята обичайна медитация пред гравюрата на Павел (сега монахът наставник ме караше да си представям поетапното изграждане на кулата, а след това бавното ѝ разрушаване от силите на природата — и така много пъти подред), в „Червената къща“ се втурна Галилео.
От пръв поглед разбрах — случило се е нещо ужасно. Галилео беше небръснат, разрошен и побледнял, а около очите му имаше тъмни кръгове — никога не го бях виждал такъв.
— Алекс, отиваме при Пазителя. Имаш една минута да се облечеш.
Минутата ми бе достатъчна — каза си думата навикът към фаланстерската дисциплина. Навлякох бързо черната униформа без отличителни знаци — с такова облекло можех да пътувам навсякъде. Излязохме на двора и видях колона от няколко бронирани каляски.
— Какво се е случило? — попитах аз.
Галилео отрицателно поклати глава, давайки ми да разбера, че не бива да приказваме.
По целия път мълчахме. Галилео сякаш прогаряше с поглед тапицерията на предната седалка. Тревожех се — и, за да се успокоя, разглеждах през прозореца сънения щастлив свят.
Пейзажът бе чудесен и малко тъжен, какъвто е често през ранната есен.
Аеродинамичните гондоли на ветрогенераторите, транслиращи Ангелска благодат, ми изглеждаха не като човешка вендуза, засмукваща силата на вятъра, а напротив, като могъщи двигатели, удържащи набъбналия монголфиер на нашия свят в небето.
По царевичната нива бродеше жирафоплашило с камуфлажна окраска — бяха я наложили, както бях чувал, майтапчиите от „Желязната бездна“, като са убедили бюрократите от департамента на Земята, че тази им шарка плаши по-силно, понеже мнителните врани решават, че някой иска незабелязано да се приближи към тях.
Връщащите се от училище момчета и момичета се движеха по пешеходните пътеки на велосипеди или ролкови кънки, като се струпваха при светофарите играчки — и там започваха кратки боричкания, завършващи веднага щом светне зелено.
Пеперуди флиртуваха помежду си в крайпътните храсти. Дантелени облаци закриваха слънцето.