Той отиде до вратата, отвори я и извика:
— Хронист!
В стаята влезе един от монасите с татуирани на бръснатата му глава къдрици на перука.
— Покажи на Безличния какво се случи тук.
С титлата „Безличен“ Галилео нарече мен.
Това изобщо не смути монаха. Той постави два стола един срещу друг и ме покани с жест да седна на единия, а той самият седна срещу мен.
— Гледайте ме право в очите — каза той. — И не отмествайте поглед.
Неговите очи бяха жълти и упорити, като у хищна котка. Стори ми се, че той веднага се вкопчи в зениците на очите ми със своите и ги повлече нанякъде. Аз се съпротивлявах — това беше необичайно и страшно, — но монахът ми се усмихна окуражително и се предадох.
Очите ми замалко да излязат от орбитите си от напрежение — после ми се зави свят и аз се досетих: „Той иска всичко на всичко да се отпусна и да погледна натам, накъдето гледа той.“
Веднага щом го направих, видях същата стая, където седяхме ние — но на масата в центъра на стаята още не лежеше мъртвото тяло, а статуята на копиеносеца върху постамента беше здрава.
До масата с картата стояха изправени няколко човека. Вратата се отвори и в стаята влезе Пазителят, съпровождан от двама монаси. Стоящите до масата го поздравиха, Пазителят пристъпи към масата, наклони се над картата. Изведнъж статуята в ъгъла се съживи.
Като намазан с тебешир мим, на който му е омръзнало да стои неподвижно, мраморният воин се размърда, вдигна копието си и го метна към Николо III — но той направи леко движение с ръка и копието замря, опирайки се във фунията потъмнял въздух, появила се между Пазителя и статуята.
Николо III вдигна другата си ръка и започна бързо и гнусливо да размахва китката си, сякаш разгонвайки мухи или разчиствайки трохи от масата. След всяко такова размахване мраморният воин се разтрисаше и от него отхвърчаше голямо парче. Първо отхвърча главата, после ръката с щита, след това рамото, после кракът — но когато воинът вече падаше от постамента, иззад гърба му се подаде нещо като пипало или опашка, завършващо с двоен арбалет, и към Николо III полетяха едновременно две стрели…
Очите на монаха ме пуснаха и аз пак видях Галилео.
— Благодаря — каза той на монаха. — Сега се оттегли.
Когато монахът излезе от стаята, Галилео се обърна към мен.
— Покойният Пазител владееше до съвършенство управлението на Флуида — каза той. — Но това се оказа недостатъчно. Точно обратното — погуби го собственото му майсторство.
— Защо?
— Той започна да си играе с убиеца. А онзи просто е чакал момента, в който Пазителят ще бъде напълно обвързан от Флуида. Ако Николо III си беше поставил задачата да се защити на всяка цена, то щеше да бъде жив.
— Кой е този фехтовач? — попитах аз.
— Не знаем — повдигна рамене Галилео. — Това не го знаят дори Ангелите.
— Нима Ангелите може да не знаят нещо?
— Излиза, че може — каза Галилео. — Нападението беше осъществено със силата на Флуида. Ангелите виждат всяко колебание на Флуида — но не могат да разберат какво точно движи Флуида в този случай. Източникът му е невидим. По какъв начин и откъде се появява Великият фехтовач, никой не знае.
— Той всекиго ли може да убие?
— Сигурно — отговори Галилео. — Но засега опасност не те застрашава. А и няма да те застрашава, докато не станеш Пазител. Никой не знае дали ще успееш да станеш, или не. Всичко ще решат Ангелите.
— Кога?
— Още сега ще отидем при тях. По-точно, ти ще отидеш. Аз само ще те съпроводя.
Той ми подаде офицерско кепе.
— Сложи си това.
— Защо?
— За да не разберат онези, които ни видят в коридора, къде си ти и къде — аз. Не спирай, не се оглеждай и не казвай нищо… Следвай ме и гледай към пода.
Излязох от стаята след него. Промушихме се през тълпата около вратата и аз толкова стриктно изпълних неговите инструкции, че през това време не видях нито едно лице — само обувки и пантофи на монаси.
След това преминахме по каменните разноцветни кръгове и ромбове по пода на коридора, слязохме по мраморното стълбище и се гмурнахме в същото мазе, от което бяхме излезли. Веднага щом проходът пред нас се сви до тясно бетонно черво, Галилео отново се затича и стражите при разклоненията на коридора зачаткаха с пети след нас.
Ние се качихме в същото стоманено вагонче-шпула и рязко потегли. Този път пътувахме доста по-дълго. Аз задрямах по пътя — съвзех се от това, че наоколо стана тихо.
— Слизай — каза Галилео. — Пристигнахме.
Забелязах, че той вече е без маска и аз свалих своята.