Този път се наложи да се катерим по оскъдно осветена вертикална шахта, хващайки се за железните скоби по стената ѝ. Промушихме се през отворения люк и аз най-после поех с пълни гърди свеж въздух.
Горе вече се беше стъмнило. Желязното гърло с отворения капак стърчеше от земята в някакъв заграден двор. Отгоре ни заливаше ярка светлина.
Видях двама души, придържащи люлееща се от вятъра въжена стълба. Първият, с униформа на авиатор, имаше невъобразимо огромни, усукани нагоре мустаци (аз знаех, че сред летците това е на мода — в идеалния случай мустаците трябваше да имат формата на щурвал). Вторият, плешив и червендалесто щастлив, беше монах с чин на невъзвращенец — което следваше от бялата подплата на расото му и стигащата до раменете му перука, татуирана върху обръснатата му глава и по шията.
Погледнах нагоре с присвити очи и видях закриващото половината небе туловище на монголфиера, който ни заслепяваше с насочените надолу фарове.
— Това е Менелай — каза Галилео, като посочи към монаха. — Той е новият ти наставник.
Монахът вдигна три пръста, събрани заедно — приветстваше ме със знака на Тримата възвишени — и се усмихна.
— Ако бъда жив.
Не знам защо, но ми се стори, че той има предвид — ако бъда жив аз.
Въпреки странното начало, Менелай веднага пристъпи към наставничеството.
— Легни си — каза той, докосвайки ме по главата със същите три пръста. — Трябва да се наспиш.
Започнах да се катеря. Още бях на стълбата, а толкова ми се доспа, че замалко да падна от нея. Помогнаха ми да се вмъкна в полутъмната кабина и щом вратата на мъничката едноместна каюта се затвори зад мен, се срутих върху тясното легло и заспах.
Сънувах Великия фехтовач. В съня ми се познавахме и вървяхме заедно по пътечката на утринния парк по някаква работа.
Фехтовачът изобщо не приличаше на мраморния воин в кабинета на Николо III.
Неговото лице сякаш бе слязло от стар портрет с маслени бои — воднистосини очи, тънък нос, приличаща на перука прическа с оредяла на места коса, което доказваше, че това все пак бе собствената му напудрена до бяло коса. Очите му бяха толкова ледени и остри, че изглеждаха като хладно оръжие.
Разкопчаният му мундир — нито военен, нито придворен — с пъстротата си предизвикваше асоциация с брачното оперение на тропическа птица. Носеше в ръка полукръгла шапка с кожена обшивка, подобна на триъгълните шапки, но без третия ъгъл (май така ги и наричаха — двуъгълни).
Изненадах се от това, че той не беше първа младост. После забелязах цял куп кръстчета и иконки от различен калибър, подаващи се изпод червената кърпа на врата му. Сигурно това бяха религиозните амулети, толкова популярни сред убийците.
С други думи, той изглеждаше точно така, както и се очакваше от професионален бретьор, който се храни за сметка на навика да се решават въпросите на т.нар. чест с помощта на остро заточена желязна пръчка.
— Ние трябва незабавно да спрем това — казах му аз. — Тогава всичко може и да се размине.
— Но защо? За какво?
— От вашата шпага загиват различни хора — отговорих. — Смъртта на някои никого няма да натъжи. Но гибелта на други може да нанесе изключително тежък удар за човечеството.
— Е, какво пък — каза фехтовачът. — Съгласен съм, че понякога от шпагата ми загиват и достойни хора. Но не аз ги убивам. Убива ги съдбата.
— Значи, ако някой реши да убие вас самия, вие също ще припишете всичко на съдбата?
— Не обещавам — засмя се фехтовачът. — Аз няма нищо да приписвам, аз яростно ще се защищавам. И като за начало сам ще се опитам да убия такъв човек. По какъвто и да е начин.
— Но това е нелогично. Ако вие смятате…
— Господине — прекъсна ме фехтовачът, — храни ме не логиката, а сръчността. Ако да оставаш жив е нелогично, то аз ще приема в душата си този страшен грях… пред Аристотел или който там още…
Не е за вярване, той е чувал за Аристотел. Тъкмо отворих уста за отговор, когато за ръкава ме хвана ръка, протегнала се от крайпътните храсти. Спрях се, а фехтовачът, моментално забравяйки за мен, си продължи нататък.
— Не се оглеждай — чух нечий глас. — Само слушай и гледай.
Видях пред себе си поляна. На нея чакаха хора. Аз разпознах Франц-Антон — той беше облечен в черно и изглеждаше тържествено и мрачно, все едно, че великият фехтовач беше той самият. До него стояха няколко господа, облечени според модата на края на XVIII век. Единият от тях, в лилав камзол, носеше кадифена полумаска — разбрах, че това е Павел.
— Аз ще те обучавам как да управляваш Флуида — каза някакъв глас зад мен. — Днес ще ти съобщя две правила… Гледай внимателно, пред теб са двамата най-велики в историята майстори на Флуида — Павел Алхимик и Франц-Антон. От тях по-добри няма и никога не е имало. Знаеш ли по какво си приличат?