— А защо тук няма благодат? — попитах аз.
— Забранена зона — отговори Галилео. — Тук няма нито един ветрогенератор, нито едно водно молитвено колело или знаме с мантри. Никой не може да дойде дотук с помощта на благодатта. А да дойдеш пеш ще е много трудно.
— Разбрах — казах аз. — Невъзвращенецът Менелай е нашият мотор.
— Невъзвращенецът Менелай е специалист по управление на Флуида — каза Галилео. — Той е обучавал на това изкуство предишните Пазители. Ще учи и теб.
— Аз вече започнах — усмихна се Менелай и ми намигна. — Разказах ти малко за Флуида, докато ти спеше…
Чак сега осъзнах кой беше моят невидим събеседник от съня. Това беше Менелай — помних гласа му.
— Но ти беше много нервен и постоянно се разсейваше — продължи Менелай. — Следващия път бъди по-внимателен.
— А кога ще е „следващият път“?
— Когато Флуидът те приеме — отговори Менелай, въртейки мелницата си.
— Той може ли да ме отхвърли?
— Може — каза Галилео. — Да станеш Пазител не е толкова лесна процедура, колкото изглежда. Необходимо е съгласието на Ангелите. Ти си длъжен да ги убедиш, че от теб ще има полза. Но най-важното, разбира се, е да убедиш в това самия Флуид.
— Но как?
— Ти ще трябва да раздвижиш Флуида. Сам. Без никаква помощ.
— Но аз никога не съм се учил на това.
— Там е работата — усмихна се Менелай.
— И как ще го направя?
— Не знам. Казах вече всичко, което трябваше.
Погледнах към Галилео. Той повдигна рамене.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
— Не — отговори Менелай. — След като раздвижиш Флуида, ще трябва да докажеш, че ти си достатъчно здрав съд, за да го удържиш вътре в себе си.
— На кого да докажа?
— На Флуида.
— Мога ли да умра?
— Твоята гибел е крайно нежелателно развитие на събитията. Но ако за нов Пазител бъде определен непригоден за това човек, всичко ще бъде още по-тъжно.
— Добре — казах аз. — Кога ще започне това?
Галилео погледна през прозореца.
— Снижаваме се. Смятай, че вече е започнало.
— Бих хапнал нещо — казах аз нервно.
— По-добре ще бъде — отговори Менелай, — ако стомахът ти е празен. Ти трябва да глътнеш само това…
Той ми протегна прозрачна кутийка с медно грахово зърно. То имаше формата на човешка глава — това беше обикновен медитативен резонатор на „Жълтия флаг“, от онези, които монасите носят на броениците си.
— Защо? — попитах аз.
— Резонаторът ще ти позволи да установиш контакт с Ангелите.
— А задължително ли е да го гълтам? Защо да не може да го държа зад бузата си? Или просто в джоба?
— Най-вероятно ще ти се прииска да го изхвърлиш — каза Менелай. — Но след като го глътнеш, вече няма да можеш.
Аз отворих кутийката и взех мъничката глава с два пръста. Тя беше твърда и студена, приличаща на едра сачма.
— Не се бой — каза Менелай, — гълтай.
Аз преглътнах медното хапче. Стори ми се, че то се плъзна в гърлото ми и попадна в някакъв джоб в самото начало на гърдите ми — сега постоянно чувствах присъствието му, но не изпитвах някакво неудобство от това.
Менелай погледна през прозореца — след него и аз. Ние се снижихме почти до земята и летяхме съвсем бавно.
— Тук започва пътят на Пазителите — каза Менелай. — Просто върви по него и всичко ще бъде… както трябва.
— Къде ще стигна по него?
— В приемната на Ангелите.
Не разбрах дали Менелай се шегува, или не.
— После ще долетите ли за мен?
— Не — каза Менелай. — Ти сам ще се върнеш.
— Как?
— Не се безпокой за това — отговори Галилео. — Не се притеснявай за нищо.
От кабината на пилотите се появи вчерашният мустакат летец в униформа. Без дори да ме погледне, той отвори люка на пода и хвърли в него събраната на купчина въжена стълба.
Погледнах надолу. Видях напукана суха червеникава земя и път със същия цвят.
— Ще ми дадете ли да взема вода?
— Няма да ти се иска нито да ядеш, нито да пиеш — отговори Меналай. — Късмет.
Галилео не каза нищо, само леко ме потупа по рамото. Аз въздъхнах и потеглих надолу.
Веднага щом краката ми докоснаха земята, въжената стълба изчезна нагоре, монголфиерът се издигна, обърна се и отлетя надалеч. Проследих го с очи, докато не стана мъничко петънце в небето, сякаш се надявах, че ще се върне. Но той не обърна.
Останах сам на границата между планините и пустинята.
Червеникавата пръст на пътя пред мен изглеждаше като отъпкана от множество крака. Но откъде са стъпили тези крака, не беше ясно — пътят започваше точно от това място, където ме спуснаха, а наоколо нямаше никаква следа от човешко присъствие. „Няма как да докарват дотук всички пешеходци с монголфиери“ — помислих си аз.