Чух отвратителен, писклив и бързо усилващ се вой. Идваше като че ли от изопачени човешки гласове — сякаш участниците на неизвестен молитвен ритуал си спомнят за предишния си живот като комари. Няколко сенки се мярнаха пред мен, опитвайки се да ми преградят пътя, но аз замижах, хвърлих се напред и воят затихна.
Когато отворих очи, бях вече вътре.
Отвън зданието череп изглеждаше голямо, но отвътре то бе наистина гигантско.
Това дори не беше здание, а някакъв огромен изоставен строеж. На лунната светлина се белееха несиметрични стени и нива, така и несъумели да се срещнат помежду си. В сребристия полумрак се забелязваха следите на времето — срутили се на доста места сводове, продънен под, изкорубени стълби…
Имаше много стълбища с различна широчина и наклон — те водеха някъде нагоре и се губеха сред каменните плоскости. Общо взето бе идеално място за нощно рандеву на алегоричните Шизофрения и Параноя.
Тъкмо си го помислих, когато забелязах в лунните лъчи мраморна скулптура: две прегърнати голи девойки — слаба и дебела, — и двете с венци, със спускащи се от главите им ленти с фино гравирани латински букви… Най-вероятно на лентите беше изписана диагнозата. В дебелата прозираше нещо увещаващо — а пък слабата, изглежда, не толкова отвръщаше на прегръдката на първата, колкото се отбраняваше, стараейки се да не излиза от рамките на благоприличието.
— Успокой ума си — чух в ухото си гласа на Николо III. — Не замърсявай свещеното пространство с всякакъв боклук. Искам да те представя на някого…
Видях слизащи по стълбите тъмни силуети — бяха около дузина. Всеки се движеше по свое собствено стълбище.
— Кои са тези? — попитах.
Николо III не отговори.
Тъмните фигури стъпиха на каменния под, където бях аз (мраморните девойки към момента вече бяха изчезнали), и ме обградиха в полукръг.
Сега вече и сам разбрах кои са.
Сребърната перука на Антон II, очилата на Антонио III, златният калпак на Максим Полупредателя, знаменитата маска на Жозеф I със специалните прорези за мустаците и брадичката, лулата на Вартоломей Единствения и така нататък — всеки от предишните Пазители беше със своя характерен атрибут от каноническия си портрет (впрочем знаех, че за тези декоративни митологии няма твърда историческа основа).
Всички Пазители бяха с маски. Различни по форма, но еднакви на цвят — черни.
Очаквах, че ще ме заговорят. Но Пазителите мълчаливо пристъпваха към мен и в един момент просто се сляха с мен, все едно, че аз бях врата, през която те, тълпейки се, някъде се шмугнаха. При това аз не почувствах абсолютно нищо, само ги изгубих от поглед. Пред мен остана последният тъмен силует — от двете стърчащи от гърдите му стрели ставаше ясно кой е той.
— Души, умове, ментални отпечатъци — каза Николо III. — Мисли за нас както искаш. По-рано ние сме били на твоето място. Ще се съединим в един ум. Той ще те съпровожда и понякога ще идва на помощ.
— Когато умра, също ли ще стана такава сянка?
— Пазителите не умират — отговори Николо. — Те продължават да живеят чрез живия Пазител. По-точно: те са живият Пазител… Приеми, че сме зрители от последния най-горен ред на твоя ум. Ние се забавляваме, гледайки оттам към сцената, докато ти играеш. Понякога ще чуваш аплодисментите ни. Друг път освиркване. А понякога ние просто ще спим.
— Не разбирам — казах аз.
Николо III махна с ръка — явно не искаше да обсъжда повече тази тема.
— Скоро един от Ангелите ще говори с теб.
— Кой по-точно? — попитах аз.
— Не знам. Това зависи от баланса на елементите в твоя знак. Кой от четиримата Ангели ще стане твой покровител, няма значение — във всеки от тях присъстват останалите трима. Всички те заедно са всъщност един и същи Ангел, гледащ в различни посоки.
— Ангелът ще се отзовава ли на повика ми? — попитах аз.
— Да — отвърна Николо. — Понякога. За това ще е нужно да го отправяш към негова статуя или образ. Ще можеш да му задаваш и въпроси. Но не очаквай, че той ще ти решава проблемите.
С тези думи Николо III направи крачка към мен. За миг сякаш ме загърна черно покривало и останах сам.
Тръгнах по осветената от луната зала, заобикаляйки траповете по пода. Между камъните стърчаха прави стебла на подобна на храсти трева с дребни цветчета, май беше бял равнец. Спомних си, че са го използвали за гадаене, но не знаех как. Само за да смъкна напрежението, откъснах едно жилаво стебло и му зададох неопределен въпрос за бъдещата си съдба.
Може би не трябваше да го правя.
Забелязах насреща ми да върви човек. Със сигурност той не приличаше на никого от Пазителите и се изплаших, мислейки, че се кани да ме нападне. Започнах да се мятам в различни посоки, чудейки се накъде да побягна — неизвестният с пародийна точност повтори движенията ми.