Да се каже, че ми стана страшно, е все едно нищо да не се каже. Само преди минута се примирих със смъртта, след това като по чудо се отскубнах от лапите ѝ, изпитах несравнимия с нищо триумф на победата — и ето на, умирах отново.
Играта свърши. С нищо не можех да отвърна на Великия фехтовач. Макар че предния път успях. Но тогава… Тогава… По всичко личи, че отровата бе стигнала до мозъка ми — мисленето ми стана тежко и сякаш надрано с едра шкурка.
Чувствах, че в ставащото има несъответствие, някаква подла странност и ако можех да разсъждавам нормално, то със сигурност щях да открия в какво се състои.
Отровата ме сковаваше все по-силно. Великият фехтовач се приповдигна на колене и се затътри към своята рапира. Изглежда, наистина замалко да го убия. Или, може би, просто ми се подиграваше. Но сега това нямаше значение — и недъгав можеше да се справи с мен. Не можеше да става и дума отново да си меря силите с него.
Обърнах се и, едва местейки краката си, се затътрих нанякъде в сгъстяващата се пред очите ми мъгла, всеки миг очаквайки смъртта. Предадох се и престанах да се боря. Обхваналото ме отчаяние бе толкова дълбоко, че за минута дори забравих за стаята с камината, където ме пренесе Великият фехтовач.
И точно това ме спаси.
След една-две крачки внезапно се усетих, че пак вървя по пътя на Пазителите — недалеч от мястото, където срещнах своя враг. Залезът почти беше загаснал и краят на небето от пурпурен стана виолетов. Сега зданието с форма на глава беше още по-близо, само на две-три минути пеш.
Надеждата ми се завърна, но само дотолкова, доколкото позволяваше отровата. В това също имаше някакво подло несъответствие, но нямах сили да го разнищвам.
Ставаше нещо абсурдно. Използвах открилото се пред мен всемогъщество по учудващо бездарен начин, а се спасих само благодарение на позорна слабост — позволих си да изпадна в несвяст. И най-важното: аз дори не знаех, че по този начин можех да се спася. Това беше като да размениш правото си на първороден син срещу паница леща чорба, а след това…
— Направо да я излееш върху себе си — досещаш се къде — довърши в главата ми гласът на Николо III. — И да се събудиш като мияч на чинии в кухнята.
Стреснах се, а над рамото ми се чу смехът му.
— Не се притеснявай — каза той. — Не само ти си такъв. През това преминават всички велики готвачи. Много животи подред, ха-ха-ха…
Отлично. Николо III споделя с мен афоризми от житейската мъдрост, а останалите Пазители с интерес наблюдават моята гибел.
Яростта ми добави сили, за да кретам още няколко метра, но коленете ми почти не се сгъваха. Отровата ме бе превърнала в куц пергел — движех се със смешни полукръгли крачки.
Разбрах, че няма да стигна до целта. Не ми останаха сили дори да си спомня още един от старите ужаси, за да може той окончателно да ме довърши.
Забелязах, че вече не вървя по пътя, а лежа по гръб.
Не изпитвах страх. Само ми беше жал, че няма повече да видя Юка. С всички сили напрегнах паметта си и за няколко мига тя изникна пред мен като жива.
Ненадейно чух наблизо тропота на копита. Изглежда Великият фехтовач, както се очаква от един кавалер, ме настигаше на кон…
И внезапно чух гласа на Юка:
— Алекс! Искаш ли да те закарам?
Вероятно халюцинирах преди смъртта. Но халюцинацията все не свършваше. Видях в тъмнината над себе си лицето на Юка. Ръката ѝ ме докосна и това ме върна към живота.
Изправих се на крака. Главата ми беше замаяна, виждах лошо — но отново си бях аз. Юка ми помогна да се покатеря на коня зад нея. Дори не опитах да седна нормално, а просто се прехвърлих на потрепващия конски гръб.
— Към онази голяма глава ли си?
Измучах нещо неразбираемо и Юка подкара коня заедно с мен към последните проблясъци на залеза.
Колкото повече наближавахме огромното здание, толкова по-добре се чувствах — все едно че злите духове, които ме измъчваха, бяха приковани като зли кучета към мястото, където срещнах Великия фехтовач. Само след стотина крачки властта им над мен свърши. Предсмъртната ми немощ се изпари някъде. Освен това, когато си спомних за нанесената ми от Великия фехтовач рана, открих, че от нея не е останала никаква следа. Изчезна и нощницата — отново бях в своята черна униформа.
Сега ми беше ясно защо Великият фехтовач бе на крачка от победата. Самият аз обърнах Флуида срещу себе си, насочвайки го по внушената ми траектория… Какво ти там — дори тази траектория бе измислена от мен. Сам свърших цялата работа от начало докрай. Ето в какво се състоеше измъчвалата ме несъобразност.
Простенах от обида.
— Да не ти е лошо? — попита Юка.