Подът под краката ми се обърна с главата надолу.
Първата ми мисъл беше, че съм попаднал в капан като в древните гробници: едната от плочите на пода се преобръща и бедният иманяр пада в дълбока яма, за да се срещне с костите на колегите си и с коловете на враговете.
Би могло да има прилика с това — само че аз никъде не паднах, защото силата на тежестта се преобърна заедно с мен и пода. Или може би каменният диск на пода остана на място, а с главата надолу се прекатурна целият свят.
Впрочем всичко би могло да се окаже още по-просто — пак да са ме измамили: твърдта под краката ми дори не бе помръднала, просто аз за пореден път повярвах във внушената ми измама. Но в първия момент бях напълно дезориентиран и викайки от страх, паднах на колене.
Когато се осмелих да вдигна очи, видях, че се намирам на кръгла площадка, подобна на сцена. Слабо осветената зала наоколо се издигаше във всички посоки като амфитеатър. Беше малко хладно. Въздухът едва забележимо миришеше на огън и хвойна: усетих познатия от детството ми мирис на манастирски благовония.
В амфитеатъра подредени в равномерни кръгове седяха каменни монаси. Статуите бяха облечени в истински парадни одежди — съдейки по оранжевите акселбанти и златните пагони на дясното рамо — на духовници от висок ранг. Очите на статуите бяха затворени. Те изглеждаха като отнесени в една от висшите абсорбции (кой би могъл да се потопи по-дълбоко от една каменна статуя) и аз по навик от детството прочетох наум няколко благочестиви латински мантри. Това, че бях на колене, беше дори подобаващо.
— Можеш да седнеш — прошепна в ухото ми гласът на Николо III. — Ето ти рогозка. Ангелите не могат да ти се явят, докато не успокоиш ума си.
Наистина на пода беше проснат оранжев тепих — изглежда точно него Николо нарече „рогозка“. Подгъвайки единия му край, седнах, кръстосах крака и потънах в безсмислена концентрация.
Измина вероятно около четвърт час и до ушите ми долетя тих удар на гонг. Отворих очи. Паузата ми беше от полза — умът ми беше съсредоточен и спокоен.
Амфитеатърът с каменните монаси изглеждаше по същия начин. Обаче нещо се бе променило.
Сега около мен витаеше, сменяйки оттенъците си, някакво прозрачно, подвижно и подобно на живак присъствие. Ясно го чувствах, но нямах сили да фокусирам вниманието си върху него: веднага след като го забелязвах на едно място, то се преместваше на друго. Беше навсякъде и никъде конкретно.
Опитах се да се изправя и изведнъж до гърлото ми опряха няколко наточени остриета.
Така и замръзнах на място.
Това, което аз взех за остриета, бяха краищата на криле. А когато видях крилете, видях и Ангелите.
Бяха четирима. Стояха с гръб към мен — най-вероятно всеки обърнат към своята посока на света. Седях точно в центъра на образувания от тях квадрат. Трептящите краища на крилете им гъделичкаха кожата ми. И най-лекото им движение би било достатъчно, за да отделят главата от тялото ми.
Ангелите изглеждаха така, сякаш са направени от прозрачно сребро. За да ги виждам, трябваше по специален начин да се концентрирам и да фокусирам очите си.
Веднага щом се научих да правя това, се оказа, че ако още по-силно се съсредоточа, то на мястото на четирите крилати гърбове изведнъж се появяват четири големи сребърни лица със затворени клепачи. Дори не се налагаше да обръщам глава, за да видя лицето зад гърба ми — достатъчно беше само да помисля за него и да преместя фокуса на вниманието си.
Когато започнах ясно да различавам тези лица, стана толкова тъмно, че амфитеатърът с монасите изчезна (или може би той остана на мястото си, просто вниманието ми се бе преместило в по-тънък слой от реалността). Сега отвсякъде ме обгръщаше мъгла, изпълнена с преливащи цветни отблясъци, приличащи на полярно сияние. Спомних си първото име на ложата на Павел Велики — Aurora Borealis.
По лицата на Ангелите бяха замръзнали едва забележими усмивки — но въпреки че вече не виждах крилете, шията ми много добре усещаше остриетата им. Точно срещу мен гледаше лицето със знака на водата върху челото си. Зад гърба ми стоеше Ангелът на Огъня. Отдясно — Ангелът на Въздуха. Отляво — Ангелът на Земята.
— Трябва да ги поздравиш — прошепна в ухото ми гласът на Николо III.
Изкашлях се.
— Почтени Ангели, поздравявам ви и се прекланям пред вас с ума и сърцето си. И с удоволствие ще направя пълен поклон, ако махнете режещите си краища…