Долната част на картонената му инсталация изглеждаше съвсем странно: проводници, намотки с медна нишка, малки шарени кубчета, разноцветни цилиндри и — не знам защо особено силно привлеклите вниманието ми — стъклени мъниста с цветни точки, приличащи заради пронизващата ги жичка, на коремчетата на изтезавани водни кончета. Всичко това бе покрито със слой прах, приличащ на мазен пух от топола.
Очаквах обяснения, но Алексей Николаевич, забравил за мен за няколко минути, започна да настройва това тайнствено устройство. Отначало го присъедини към своя изчислител с черен маркуч, а след това, поглеждайки към екрана, започна да шляпа с пръсти по клавиатурата и тихичко да псува (при което напълно ме напуснаха всички страхове и дори почувствах някакво подобие на спокойствие).
Най-накрая погледна към мен (сега вече знаех, че не си крие очите, а просто не вижда моите) и каза:
— Ваше Величество, всичко е готово. Обичайно общуваме по следния начин — аз задавам въпрос или твърдя нещо, а вие докосвате с ръка думите „да“ или „не“. Ако пожелаете, можете да отговорите и по друг начин, докосвайки последователно буквите на азбуката. Нека да проверим как работи връзката.
Той забоде поглед в екрана на своя изчислител.
— Моля, докоснете думата „да“.
Картончето с буквите беше съвсем близо — дори не трябваше да ставам. Вдигнах ръка и… видях как пръстите ми преминаха през сребристото кръгче с думата „да“.
Изстинах от ужас — но си спомних веднага, че Алексей Николаевич нарече случващото се с мен сън. Съдейки по всичко, аз се намирах на Старата земя — вероятно там можеш да се озовеш само по този начин. „Дори ако това не е сън в обичайния смисъл, то е нещо подобно… Но как тогава мога да ходя? Да седя в креслото? Впрочем, нали сънищата си имат собствена логика.“
— Сега думата „не“.
Изпълних молбата му.
— Сега моля, буквите „А“ и „Я“.
Направих и това.
— Всичко работи. — Алексей Николаевич удовлетворен се извърна от своя изчислител. — Вече ви обяснявах, Ваше Величество, принципа на действие на това устройство, но вие сигурно сте забравили. Да ви припомня ли?
„Да“ — отговорих аз.
— Ектоплазмата, от която се състоите, едва забележимо променя електропроводимостта на въздуха над буквата и това се фиксира от моя уред. Той е много чувствителен, затова мога да общувам с вас само нощем, когато електромагнитните полета наоколо донякъде затихват. Собственият ми компютър не пречи, той е екраниран. Точно затова той е толкова старичък — по-евтино би било да се купи нов, отколкото да се закърпва този, та да работи. Но новите през цялото време тропат… в смисъл, че на някого нещо докладват, съобщават на десет различни разузнавания и затова постоянно нещо излъчват. Да се оправям с това вече не мога — не ми достигат знания. Но всичко това е без значение, прощавайте.
Той замлъкна за секунда, събирайки мислите си.
— И тъй, вие ще управлявате хода на нашата беседа, казвайки ми „да“ или „не“. Ако пожелаете да спрете потока на моето красноречие, докосвате клавишите „да“ и „не“ едновременно. Това означава „стоп“. Ако желаете нещо да кажете или да попитате, разполагате с клавиатурата — достатъчно е да започнете да набирате нужната дума и аз ще я позная…
Казвайки това, Алексей Николаевич потриваше ръце, поглеждаше към тавана и като цяло се държеше така, сякаш събираше сили, преди да ми съобщи нещо крайно неприятно. Най-после, изглежда, се престраши.
— От опита на предишните ни контакти, Ваше Величество, знам — вие отхвърляте или забравяте онова, което аз всеки път ви разказвам. Налага ми се да повтарям всичко отново и вие, по правило, много се… разстройвате. Разстройвате се и отново забравяте. И все пак се съгласявате да ме изслушате отново. Искате ли да знаете какво ви казвах при предишните ни срещи?
Помислих малко и отговорих:
„Да“
— В такъв случай ще повторя своя обичаен разказ. Ще се опитам, доколкото е възможно, да бъда кратък. И така…
Алексей Николаевич се намръщи, като че ли се канеше да скочи в ледена вода, още веднъж потри ръце и започна разказа си:
— Сградата, в която сме сега, се нарича Михайловски дворец или както са го наричали по-рано — Инженерен замък. Построен е в Санкт Петербург в края на XVIII в. по заповед на император Павел. Строили са го шест хиляди човека, почти като египетска пирамида, и бил издигнат само за четири години. Този замък е създаден до голяма степен по скици на самия император — мистик до дъното на душата си и член на множество окултни ложи още от времето на пребиваването му в Европа…