— Смущава ли ви нещо? — попита той. — Вие нямате такъв пръстен или имате халки на други пръсти? Или ръката ви е с друга форма? Това вече се е случвало. Вие можете да виждате ръката си каквато си искате по простата причина, че живеете в илюзия, която сте си внушили. Но в парафина следата я оставя призракът на Павел. Изобщо не се е променил оттогава. И този призрак сте вие.
Аз отдавна се досещах какво цели с това и все пак това прозвуча неочаквано… и ужасно. Наклоних се към неговия картонен лист и започнах да докосвам буквите:
„Д-о-к-а…“
Алексей Николаевич хвърли поглед към екрана на своя изчислител и попита:
— Вие искате да докажа своето твърдение?
„Да.“
— Както обичате — каза той и отвори едно чекмедже. — Ето.
Алексей Николаевич постави на масата издължена дървена кутия със стъклен капак. Под стъклото имаше няколко отделения, във всяко от които имаше гипсова отливка на ръка — пръстите бяха събрани в шепа, точно както той ми бе показал преди опита. До всяка от тях имаше бележка с дата: 1799, 1823, 1847, 1889, 1901, 1936.
— Има и други — каза Алексей Николаевич. — Тук просто има голяма времева разпръснатост. Удобно е за сравнение. Вижте, ето тази отливка е направена от ръката на Павел приживе, затова се опитваме да повторим формата ѝ. Останалите са ектоплазма. Пръстенът, както забелязвате, е един и същ навсякъде. Между другото аз дълго се опитвах да си обясня: как така призракът има пръстен? Но това, по всяка вероятност, не е самият пръстен, а да го кажа така, споменът за пръстена, оформящ ектоплазмата по този начин. Обърнете внимание, въпреки че положението на пръстите във всяка отливка е донякъде различно, има детайли, които се повтарят навсякъде. Ето тази издатинка на малкия пръст — там бил счупен пръстът на Павел, когато бил младеж. Ето тази двойна гънка на кожата… Това хълмче… Погледнете — навсякъде е едно и също.
Той се обърна към салфетката, където беше пресният отпечатък.
— Сега да видим тук. Окончателно ще може да се каже, когато направим гипсова отливка. Но много от нещата се виждат отсега. Първо, пръстенът. Второ, двойната гънка на кожата до палеца, ето тук. Погледнете добре, тя и така се вижда… Няма никакво съмнение: това е една и съща ръка.
Алексей Николаевич се облегна на стола си.
— И така — каза той, — здравейте, Павел Петрович. Както се казва, и пак здравейте…
Аз мълчах. Чувствах се зле физически — макар че след всичко видяно и чуто вече не разбирах какво означава думата „физически“ по отношение към мен.
— Другите свидетелства — продължаваше Алексей Николаевич — не са толкова убедителни и са свързани с особеностите на вашия свят, които са ми известни по думите на предишни Пазители. Изброявам. Както вече казах, Павел си въобразявал, че е нещо като магистър-първосвещеник, един такъв сражаващ се Папа. Негова крепост трябвало да стане Михайловският замък. Доколкото мога да преценя, „Пазителят“ във вашия „Идилиум“ е нещо много, много близко. Една от неговите титли е „Далай Папа“. Преди сто години, когато Павел още не е знаел за Далай Лама, титлата била „Княз Папа“. Е, не е ли забележително?
Той сви един пръст, а след това веднага и втори.
— Второ, въпреки че не знам със сигурност, но от опита на срещите си с други Пазители предполагам, че личният ви свят е компактен. Много компактен. Хайде да се опитам да гадая по утайка от кафе, хе-хе. Вие се срещате с малко хора. Около вас са все едни и същи лица. Вас това не ви учудва, защото за ранга ви този начин на живот е нормален. Тълпата, пред която рядко се появявате, винаги виждате отдалече — тя е като че ли едно ревящо общо цяло… Нали така?
Аз си помислих, че засега не ми се е случвало да се появявам пред ревяща тълпа, но все пак отговорих:
„Да“
Алексей Николаевич кимна доволен.
— Почти не се съмнявах. Подозирам, че причината е в определена ограниченост на вашата съзидателна — или може би самохипнотизираща — сила. Не достига Флуид, както се изразяваха предишни Пазители. Да, способен сте да създавате цял един свят — но този свят е илюзорен. Той е достатъчно убедителен и подробен само когато сте насаме. Дървета, цветя, насекоми, сгради, произведения на изкуството — всичко това се появява без усилия и радва очите ви. Когато до вас има някой друг — например вашата прекрасна любима, както и да се казва в този век, — всичко останало отива на заден план. Вашата енергия се превключва на това да създава предимно нея.
Изстинах, когато чух това — за Юка със сигурност нищо не би могъл да знае. Или това бе просто риторично съвпадение?