Всъщност в ставащото нямаше нищо тържествено — спокойната непретенциозна атмосфера на срещата навяваше мисли за малко служебно празненство; така биха могли да изглеждат изпращането на готвача на пенсия или рожденият ден на старшия камериер.
— Алекс! — усмихваше ми се Юка.
— Ваше Безличество! — възкликваше Галилео. — Хиляди поздравления!
— Кралят е мъртъв, да живее народовластието! — крещеше дебел монах от „Жълтия флаг“.
Това беше брадата шега. В Идилиум я повтаряха при всяка смяна на властта и от това, че не се боят да я крещят в мое присъствие, бях поласкан, макар да разбирах — целта на монаха е точно ласкателството към мен.
— Толкова е хубаво, когато от теб не се страхуват — каза джуджето. — Да наплашиш децата или поданиците е много лесно. Но да ги разуплашиш… или отсплашиш… Общо взето, назад да върнеш страха е невъзможно. Виждаш ли, Безличество, от думата „плаша“ е невъзможно дори да се образува глагол, обратен по смисъл. Каквото и да правиш, само ще плашиш все по-силно и по-силно. Помни това.
— Благодаря за наставлението, дона Александрина — отговорих аз. — Благодаря на всички, които дойдоха да ме посрещнат. Малко съм уморен и бих искал да си почина. Скоро пак ще се видим, приятели. Благодаря ви още веднъж. Юка, да вървим.
Юка излезе напред, подаде ми ръка и ние благоприлично тръгнахме по коридора. Докато се отдалечавахме, все още ръкопляскаха след нас.
— Браво на теб — каза тя. — Аз дори не се притеснявах за теб.
— Така ли?
— Знаех, че ще се справиш. Но все едно се молих на Ангелите за теб.
— Кажи ми — попитах аз, — случайно да си сънувала, че ме превозваш нанякъде върху кон?
— Не — отвърна Юка. — Аз изобщо нямам сънища. Или не ги помня. А ти такъв сън ли си имал?
Аз кимнах.
— Сигурно това — каза тя — предвещава… предвещава… разходка на кон?
Не знам защо, но от тези думи ми олекна.
— Огледа ли се вече? — попитах аз.
— Да — отговори тя. — Между другото, в близост до Михайловския замък има парк, където наистина може да яздиш на кон. И вече ме настаниха, близо е. Ела да ти покажа.
Юка беше лекомислено облечена — може би дори в нарушение на дворцовия етикет. Тя беше с къса лилава рокля с гънки на гърба във вид на крилца. Това бяха съвсем малки и ненатрапчиви крилца — сякаш от деня, в който я докараха при мен в запечатан паланкин, нейната небесна сила бе успяла доста да отслабне. Така би могла да изглежда актриса, играеща феята на селски празник.
Ние влязохме в покоите ѝ и аз се срутих върху дивана до вратата, над който по незнайна причина бе окачен древен испански меч — фалката.
— Какво ти е? — попита Юка. — Нещо си потиснат.
— Сега ще ти разкажа.
Не ми се искаше да говоря за изпита (особено пък за нейната роля в него — тук имаше много неразбираеми неща), затова веднага преминах към Стаята на Безкрайния ужас.
Очаквах Юка да се изплаши…, но към средата на моя разказ тя започна да се кикоти. Колкото по-силно се опитвах да ѝ предам ужаса си, толкова повече тя се развеселяваше. Все още ми трепереха коленете, но смехът ѝ звучеше толкова заразително, че въпреки страха си понякога започвах да се смея заедно с нея. Това беше невероятно усещане — сякаш ме заливаха едновременно ледени капки дъжд и гореща слънчева светлина.
— Уу — каза Юка, когато довърших разказа си. — Моето призрачно другарче! Как все пак се измъкна оттам?
— Много лесно — отговорих аз. — Алексей Николаевич ме изпрати обратно до ротондата. В нея към момента вече се беше появила вратата за навън. Излязох и видях всички вас.
— Та ти си му повярвал? — попита тя. — Повярва, че ти си призракът на Павел?
Аз се намръщих и бавно, с усилие кимнах. Може би отстрани изглеждаше смешно и тя отново неудържимо се засмя.
— Е, поне в това ще успея да те разубедя.
— Ще ти бъда много признателен.
Юка отиде в другата стая и след минута се върна с черна копринена превръзка за очи, каквито понякога се слагат за по-лесно заспиване денем.
— Ние сега ще направим елементарен физически опит — каза тя, свали ми шапката и маската и ми сложи онази превръзка на очите. — Ще проверим твоята телесност и ще възстановим връзката на духовното с физическото. Всичко веднага ще си дойде на мястото…
Отначало дори не съобразих какво се кани да направи и доверчиво очаквах някакъв естественонаучен експеримент — например да ме удари с чукче под коляното или да ме убоде с игла и безусловният рефлекс да докаже моята телесност… Почти познах — само че тя бе избрала друга група рефлекси.