шемей…
И тогава отвън се чу тропот на ботуши, които тичаха към кулата, а сетне заблъскаха
нагоре по каменните стъпала. Разнесоха се далечни гласове, гневни и уплашени, а
крушката на тавана премигна в знак, че се е увеличило потреблението на ток.
Молашар се озъби във вълча усмивка.
— По всичко изглежда, че са открили телата на своите другари по оръжие.
— И скоро ще се появят тук за да стоварят вината върху мен — отвърна Куза, отново
завладян от забравения страх.
— Ти си човек на мисълта — рече Молашар, приближи се до стената и натисна
каменната плоча. — Използвай я.
Куза го проследи как се привежда и изчезва в отвора. Гореше от желание да го
последва. Веднага щом плочата се затвори, той избута количката до масата и се приведе
разтреперан над разтворения екземпляр на „Ал Азиф“.
Не се наложи да чака дълго.
Кемпфер пръв нахлу в стаята.
— Чифут! — изрева той, сочейки обвинително с пръст Куза, а след това застана
приведен с разкрачени крака в поза, която изглежда смяташе, че излъчва сила и мощ. —
Ти се провали, гадино! Не съм и очаквал друго!
На Куза не му оставаше нищо друго, освен да гледа с уплашен поглед майора. Какво
да каже сега? Вече нямаше никакви сили. Чувстваше се жалък, слаб и беззащитен. Всичко
го болеше, всяка кост, става, мускул. Мислите му бяха объркани от срещата с Молашар.
Устата му беше пресъхнала, но въпреки това не смееше да отпие, защото при вида на
Кемпфер бе почувствал, как се изпълва мехурът му.
Не можеше да понася подобно натоварване. Той беше преподавател, учен, човек на
словото. Нямаше нищо, с което да се противопостави на този злобен негодяй, който
разполагаше с живота и смъртта му. Гореше от желание на отвърне на удара, но знаеше че
няма и най-малката надежда за това. Заслужаваше ли си да живее повече в подобна мъка?
И колко още щеше да издържи?
Все пак, не биваше да забравя Магда. Поне за нея, все някъде трябваше да има
надежда.
Само още две нощи… Молашар бе споменал, че тогава ще събере достатъчно сили.
Четирийсет и осем часа. Мога ли да издържа толкова, запита се Куза. Да, трябва да си
наложи с воля да оцелее до събота вечер. Събота вечер… тогава ще приключи сабата…
какво значение вече имаше той? Какво въобще имаше значение?
— Чу ли ме, чифут? — гласът на майора прерасна в яростен писък.
— Та той дори не знае за какво говориш — рече нечий друг глас.
В стаята бе влязъл капитанът. От самото начало Куза бе почувствал, че дълбоко в
себе си той е човек на честта. В него имаше някаква прекършена гордост.
— Тогава ще се постарая да научи незабавно! — с два скока Кемпфер се озова до
Куза. Той се наклони напред, докато арийското му лице беше само на сантиметри от
професора.
— Какво има, майоре? — рече с престорено неведение Куза, ала без да скрива
завладелия го страх. — Какво съм направил?
— Нищо не си направил, чифут! И това е проблемът. Две нощи си седя тук с тези
прогнили книги и на това отгоре се фукаше, че убийствата били спрели заради теб. А тази
вечер…
— Но аз не съм… — понечи да се защити Куза, но майорът удари с юмрук по
масата.
— Тишина! Тази вечер двама от моите войници бяха открити с разпрани гърла в
мазето, също както предишните!
За миг, пред очите на Куза се мярна изображението на убитите войници. Не беше
трудно да си представи раните им, след като бе разгледал труповете. Въображаемата
гледка на разкъсаните гръкляни му навяваше странно спокойствие. Тези двамата се бяха
опитали да обезчестят дъщеря му и си бяха получили заслуженото. Малко им беше даже.
Дано Молашар да се е наслаждавал на кръвта им.
Но сега той беше в опасност. И това се четеше по разгневеното лице на майора.
Трябва да измисли нещо, за да остане жив до събота.
— Ясно е вече, че двете спокойни нощи не се дължат на теб. Няма никаква връзка с
пристигането ти — само едно съвпадение! Ала ти ни измами, че причината се крие в теб!
Което за сетен път доказва, колко права е немската поговорка „Не вярвай на евреите!“
— Не съм се хвалел с нищо! Никога не съм…
— Опитваш се да ме задържиш тук, нали? — проговори Кемпфер, присвивайки очи
с тих, заплашителен глас. — Мъчиш се да ми попречиш да стигна до Плойещи, а?
Куза беше изненадан от внезапната промяна на разговора. Този човек беше
безумец… по-луд дори от Абдул Алхазред, дето е написал „Ал Азиф“… книгата, лежаща
пред него на масата…
Изведнъж му хрумна нещо.
— Но майоре! Аз едва сега открих нещо в книгите!