При тези думи капитан Вьорман пристъпи напред.
— Открили сте? Какво сте открили?
— Нищо не е открил! — изръмжа Кемпфер. — Поредната еврейска лъжа, за да си
спаси мизерната кожа?
Колко си прав, майоре!
— Остави го да говори, за Бога! — продължи Вьорман. Той се извърна към Куза. —
Какво пише там? Покажете ми?
Куза посочи „Ал Азиф“, написана на староарабски. Книгата най-вероятно датираше
от осми век и нямаше нищо общо с крепостта и дори с Румъния. Но той се надяваше, че и
двамата офицери не го знаят.
Но лицето на Вьорман се изписа съмнение.
— Не мога да разчета тези проклети йероглифи.
— Той лъже! — кресна Кемпфер.
— Тази книга не лъже, майоре — възрази Куза. Той спря за миг, молейки се
немците да не правят разлика между арабски и турски, после хлътна в поредната лъжа. —
Била е написана от един турчин, нахлул по тези места заедно с Мохамед II. Той
споменава, че имало малък замък — ако се съди по описанието на кръстовете, ясно е че
става дума за крепостта — обитаван от духа на един влашки болярин. Сянката на умрелия
позволявала на местните жители да пребивават безпрепятствено в крепостта, но дръзнел
ли в нея да отседне чуждоземец или завоевател, боляринът избивал хората му — по един
всяка нощ. Разбирате ли? Това което се случва сега, вече е ставало и преди векове — с
турска военна част!
Куза следеше внимателно лицата на двамата офицери. Той самият бе малко
изненадан от набързо скалъпената история, част от нея внушена от разговора със самия
Молашар. Историята беше изпълнена с противоречия, макар и дребни, но той се надяваше
поне на първо време да не ги забележат.
— Абсолютна глупост! — просъска Кемпфер.
— Не е задължително — поклати глава Вьорман. — Помисли — по онова време
турците са били в непрестанно движение. А като преброим труповете — с двата от тази
вечер се получават точно по един убит на нощ.
— И все пак… — Кемпфер млъкна, доловил неувереността в гласа си. Той хвърли
колеблив поглед на Куза. — Значи ние не сме първите?
— Не. Поне ако се вярва на това.
Получаваше се! Най-голямата лъжа, която Куза бе скалъпвал в живота си и тия
двамата бяха готови да налапат въдицата! Щеше му се да се разсмее.
— И как накрая са решили този проблем? — запита Вьорман.
— Тръгнали са си.
В стаята настъпи тишина.
След минутка Вьорман се обърна към Кемпфер.
— От началото ти повтарям, че…
— Не можем да си тръгнем! — отвърна Кемпфер и в гласа му се долови истерия. —
Не преди неделя — той се обърна към Куза. — И ако не ми намериш верен отговор
дотогава, чифут, считай, че ти и дъщеричката ти сте поканени на гости в Плойещи!
— Но защо?
— Ще разбереш, като пристигнеш там — Кемпфер спря за миг, сетне изглежда взе
някакво решение. — Не, май по-добре ще е ако ти кажа още сега. Може би това ще ускори
напъните ти. Чувал си за Аушвиц, нали? И за Бухенвалд?
Куза почувства, че стомахът му се свива на топка.
— Лагери на смъртта.
— Ние предпочитаме да ги наричаме „Лагери за презаселване“. В Румъния все още
си нямате подобна забележителност. Мисията ми се състои именно в това — да поправя
този пропуск. Такива като теб, плюс циганите, франкмасоните и останалата човешка
измет ще бъдат събрани в лагера в Плойещи, който възнамерявам да издигна. Ако успееш
да ме убедиш, че можеш да си от полза в решаването на проблема, ще се постарая да
забавя попадането ти в лагера и нищо чудно да изживееш дните, които ти са отредени на
свобода. Но измамиш ли ме, ще бъдеш първият посетител.
Куза го гледаше безпомощен. Размърда устни, но не можа да отговори. Умът му
беше парализиран, беше шокиран от чутото току що. Това беше направо невероятно! И
въпреки това, победният блясък в очите на Кемпфер потвърждаваше истинността му. Най-
сетне устните му пророниха една дума:
— Чудовище!
Устата на Кемпфер се разтегна в широка усмивка.
— Интересно, но нямам нищо против да чуя подобна дума от устата на един
чифутин. Това поне е сигурно доказателство, че се справям добре със задълженията си —
той направи няколко крачки към вратата, после погледна назад. — Така че, гледай
внимателно книгите, гадино. И работи здраво за мен. Намери ми разумен отговор. Не
само твоето здраве, но и това на дъщеря ти зависи от успеха — той излезе навън.
Куза погледна умолително Вьорман.
— Капитане…
— Не знам нищо, хер професор — отвърна другият с тих глас. — Мога само да ви